„Това е балетен премиер! – сподели преди години известна оперна певица. – Само като мине по коридора на Операта, искри прехвърчат. Този човек излъчва такава енергия!“ Изтъкнатата примадона едва ли си е давала сметка колко точно определение дава на явлението Ясен Вълчанов. Повече от четиридесет години големият артист блести на сцената на първия ни балетен театър. Списъкът на превъплъщенията му е огромен. По-лесно може да се каже какво не е изтанцувал. С уникалната си дарба да изобразява в движения музиката, да предава с тялото си действеното съдържание на образа, да представя характера на персонажа Ясен Вълчанов се нарежда сред плеядата на най-големите в историята на българския балет. Неговата виртуозност, шлифована в световноизвестната Академия „Ваганова“ в Санкт Петербург, изведе мъжкия класически танц в България на непознати до появата му висоти. Но повече от забележителната му техничност въздействаше неговото завладяващо присъствие на сцената. Артист с харизма, който приковава погледите към себе си от мига на появата си. През този сезон големият майстор на танца навършва шестдесет и пет години. Понастоящем предава опита си на днешните балетни звезди в Софийска опера и е доцент в НАТФИЗ, където преподава техника на класическия танц в специалността „Танцов театър“. С него разговаряме за богатия му творчески път на артист, покорил световни сцени и работил с легендарни имена.
Препрочитайки предишни интервюта, попаднах на интересен факт. Твоите лели Бистра и Росица Вълчанови от първото поколение балетни артисти в България са първи педагози на Бисер Деянов и откриватели на неговата дарба. Те ли те посвещават в балетното изкуство?
Сега научавам този любопитен факт. Да, и мене ме мъчиха моите лели, но в моя случай историята е по-прозаична. Имах гръбначно изкривяване, получено от тежките ученически чанти. Предписаха ми изправителна гимнастика. Ходих всяка сутрин на процедурите, които се провеждаха в едно мазе на Първа градска болница. Определено не беше най-приятното за мен занимание. Тогава баща ми предложи да използваме предимството, че имам лели балетни педагози, и да започна занимания при тях. Факт е, че балетът не само способства за изправянето на гърба, но и развива мускулатурата. Освен изкривяването аз имах и излишък от енергия. Бях много буйно дете. Движех се на бегом. Ходенето бе непривично за мене. Любимият ми начин на придвижване по стълбите в училище бе да сложа чантата под коленете си и да се сурна надолу.
Да, балетната зала определено бе най-подходящото място за мен и заниманията там ми харесаха. Енергията, музиката, движението – бях запленен. Не знам дали защото ми преподаваха лелите ми, но бях много хвален и това ме окриляваше. След година-две занимания в школата постъпих в Държавното хореографско училище (днес Национално училище за танцово изкуство), където първоначално се обучавах при Вера Тошева. Бяхме смесен клас с впечатляващ брой момчета – девет. Продължих обучението си при известния български балетист Антон Стойнов. В седми клас дойдоха педагози от Русия (тогава Съветски съюз) да селектират деца и аз бях сред избраниците да продължат в прословутото училище „Ваганова“ в Петербург.
Да си сред избраниците, обучаващи се в Академия „Ваганова“ в Петербург, е огромна чест. Какви бяха изпитанията особено в началото?
Всичко беше ново, всичко беше необичайно. Половин година не се чувствах добре. В София бях сред най-добрите ученици. В Петербург почти на всяко движение ми казваха, че не го изпълнявам правилно, което си беше самата истина. Беше тъжно. Първият ми педагог бе Василий Иванов – той водеше средни класове. Ходеше с една показалка или по-скоро дълга четка за рисуване с остър връх. Изискваше да вдигаме високо крака. Още си спомням неговото „Вдигай, вдигай, вдигай!“ и когато не можехме да задържим височината, защото кракът трепери, получавахме убождания със заострения край на четката. В девети клас ни взе Абдурахман Кумисников, който е работил в България и бе добре познат на всички от балетния свят. За една година той ни преподаде целия гимназиален материал, с цялата техническа сложност, с всички въртения и скокове. Беше изключително интересен човек и насърчаваше усвояването на технически сложности. В края на годината дадохме много добри резултати на концертите и изпитите. Представихме се по-добре от „А“ паралелка. Тук ще направя едно уточнение. В академията бяхме „А“ и „Б“ паралелка. Първата беше само с руснаци, а втората беше със смесен състав – руснаци, представители на републиките на тогавашния Съветски съюз и чужденци (най-вече от Източна Европа или т.нар. социалистически лагер). По неписаните правила на училището аз бях в „Б“ групата.
На следващата година Кумисников замина на работа в Будапеща и класът бе поет от Андрей Босов. Той беше много млад, беше действащ танцьор. Часът ни съвпадаше с екзерсиса в театъра и по тази причина играеше с нас. Ние, като разбрахме този факт, щом го видим, че наближава, заемаме централните станки, за да остане той на страничните, т.е. на мястото за по-зле справящите се. Педагогът ни не се сърдеше, беше прекрасен човек. Освен по главен специален предмет ни преподаваше и дуетен танц. Беше ученик по дует на Серебреников – един от големите авторитети на старата петербургска школа и автор на учебници. Самият Серебреников, като пръв авторитет, водеше предмета в „А“ паралелка. Ние обаче напредвахме по-бързо, защото Серебреников беше вече възрастен и не можеше да показва, а нашият преподавател всичко ни демонстрираше сам. Съвсем различно е, когато ти се и обяснява (а как професионално и детайлно обясняваше!), и показва. Всичко разбирахме и се справяхме с техническите сложности, като самият процес поддържаше интереса постоянно. Минахме целия материал според методиката, с всички видове поддръжки. На изпита по дует ученикът (Босов) надмина учителя си (Серебреников), а ние отново се оказахме с по-добри резултати от „А“ паралелка.
Завърших при Олег Соколов, който току-що се беше пенсионирал. Имах късмет с млади преподаватели, които не бяха загубили връзка със сцената. Защото е от огромно значение кой ще ти предава тънкостите в занаята.
Кои бяха артистите от звездния състав на Мариинския театър, които са те вдъхновявали?
Когато постъпих в Академията „Ваганова“, Баришников още не беше избягал. Беше не просто явление, беше друга вселена. Танцуваха плеяда от големи артисти. Спомням си Юрий Соловьов, легендарен изпълнител. Правеше невъзможни неща. Не просто увисваше във въздуха, а сякаш се рееше в безтегловност. Тази негова способност да плува във въздушното пространство го правеше неподражаем и недостижим в определени роли. Ходих специално да го гледам като Синя птица от „Спящата красавица“ или в „Сътворението на света“. Като си помисля, че във второто заглавие съм гледал на живо Соловьов в ролята на Господ и Баришников в ролята на Адам, двамата най-големи в един спектакъл! Разбрахме за бягството на Баришников от Съветския съюз на балетния конкурс във Варна през 1974 г. Беше странно, защото малко преди това го показваха по телевизията как присъства като делегат на конгрес на Комсомола в Москва. Беше на първия ред, сред най-отбраните имена. Добър артист, отлично беше влязъл в роля. Спомням си, че този сезон беше „наказан“, което означава, че не е бил включван в съставите за задгранични гастроли. Той трябваше да поддържа репертоара в Петербург. През този сезон изигра четири или пет пъти ролята на Базил от балета „Дон Кихот“. Отидох на първия спектакъл, като мислех да пропусна останалите, но на другия ден един от съучениците ми каза, че е правил невероятни неща. Тогава изгледах всички следващи спектакли и Баришников всеки път показваше нещо ново. Танцьор, който беше не просто феноменален като техника, но и много интересен, защото никога не се повтаряше. Веднъж неговият учител Пушкин проведе клас-концерт в голямата зала на балетното училище. Така имах възможност да го гледам отблизо. Бях удивен колко е нисък и колко това не се забелязва в танца му. Стана звезда от световна величина, но си беше явление и преди международната кариера. Публиката ревеше на спектаклите му, имаше си кръг от почитатели, които бяха луди по него.
Опитвал съм се да си обясня феномена Баришников. Чувал съм, че той, както и другият му знаменит съгражданин от Рига, Марис Лиепа, се е занимавал със спортна гимнастика. Акробатичните елементи, липсата на страх, изключителната координация сигурно са подпомогнати от спорта. Но и самата му мускулатура бе способна. Той съчетаваше отличната си школа с физика, която бе без никакви недостатъци. Има хора, които стават големи с недостатъците си – нямат плие или стъпала, или коленете са им изпъкнали. При него имаше всичко и най-вече притежаваше еластична мускулатура, която му позволяваше да понася огромни натоварвания без никакъв проблем. Когато аз танцувах „Дон Кихот“ например, свалях три килограма. Той изиграваше пет поредни спектакъла с лекота. Което говори за издръжливост, а издръжливостта е способност на мускулатурата. Да, винаги е имал условия за поддържане на тялото – масажи, барокамери и какво ли още не, но и други са имали същите условия. Наистина изглеждаше, че не се уморява. Тази способност е една от тайните на истински големите в изкуството. Публиката не идва, за да види колко се уморяваме. Играта трябва да е като на игра.
Би ли споделил твоето обяснение за феномена Петербургска балетна школа?
От една страна са педагозите, всеки от които е име от световна величина, всеки със собствения си подход в търсене на резултати. От друга страна е изключително внимателният и безкомпромисен подбор на деца. И от трета – методиката на обучение. Тя съществува от векове, но непрестанно е в процес на развитие. Техническите умения и начините на преподаване се обновяват непрекъснато. Цялото обучение е подчинено на принципи, които може да се променят във времето, но са общовалидни и за преподаватели, и за обучаващи се. В сценичните изяви може да има различни интерпретации, но що се отнася за провеждането на екзерсис и усвояването на движенията, изискванията са единни.
Ти си българският балетен артист с може би най-богатата международна кариера. Кои са най-вълнуващите ти срещи по света?
Контактът със света учи и вдъхновява. Аз имах щастието да работя дълго с представители на френската балетна школа. Когато се съчетае техническата увереност на руската школа с финеса на френската, нещата придобиват друга форма. Танцувал съм с много звезди от Гранд опера – Елизабет Морен, с Елизабет Плател (сега директор на училището към Гранд опера), Франсоаз Легре, даже с нея играх в София в „Жизел“. В Монте Карло танцувах в спектакли на Пиер Лакот. Работата с него е висша школа. С отношение към детайла на класическия френски танц и брилянтна техника – това се безценни качества, които се придобиват в неговите постановки.
Гастролите ми започнаха от едно дълго турне в Германия през 1990-те години, в което останах без партньор и импресариите осигуриха за следващите спектакли партньори от Париж. Сред гост-солистите беше и самият Нуреев. За мен бе голям шанс да контактувам с артиста, създал цяла вселена в мъжкия танц в Европа. Той е фактор, който води до повишаване на престижа на балетното изкуство и респективно до повишаването на хонорарите за изпълнителите. В Монте Карло танцувах „Двата гълъба“ и „Марко Спада“ на Пиер Лакот. В „Марко Спада“ играх граф Пепинели и учех главната роля. Съветите на Нуреев за света на балета бяха човешки и много полезни. Питаше ме дали продължавам да се явявам на конкурси, знаейки прекрасно, че нямаше друг начин да излезем зад граница. Беше живял в нашата действителност, разбираше какво е да си артист от другата страна на Желязната завеса и изпитваше искрена симпатия към мен. Понякога беше в много тежко физическо състояние, едвам ходеше по сцената, вече беше на възраст, но в спектаклите летеше. Как го постигаше, не знам. Артисти като Нуреев, Баришников, Василиев са етапи в развитието на мъжкия танц. Може само да мечтаеш да достигнеш тяхното майсторство. Радвам се, че има такива личности и че съм се докоснал до тях.
Знаеш ли колко роли си изтанцувал? Чувствал ли си се в някоя от тях в собствената си кожа?
И аз не знам колко са ми ролите. Някъде около сто и веднага мога да кажа, че в никоя не съм се чувствал в собствената си кожа. Имало е балети, в които ми е било по-лесно да танцувам, но по принцип не ми се получават лесно нещата. Всичко е ставало с труд или по-точно с натрупване. Например играя някаква премиера, поглеждам се след десет години и си казвам: „Боже, как съм могъл така да го направя!“. А то толкова се е развила ролята ти в тези десет години! По принцип съм предпочитал драматичните роли.
Винаги съм работил срещу амплоато си. Според мен най-лошото в нашата професия е да ти лепнат етикет. Не съм се смятал нито за Зигфрид, още по-малко за Дезире, но ги танцувах. Когато ролята се изгради с мисъл и в нея се вложи идея, тя става твоя. Танцьор се става с мислене, а не с безсмислени повторения. Любима роля ми е тази, която предизвиква интереса ми да търся, да откривам нещо всеки път. При всички случаи танцът трябва да изразява смисъл, а идеята да е вложена в движенията на тялото, не толкова в лицето. Често лицето е паразитен елемент в танца. Не харесвам гримасите.
Имаш ли любима сцена извън тази на Софийската опера и балет?
Не. Бил съм на всякакви сцени, но на тази съм израснал. Тя е моят дом.
Ясен Вълчанов завършва Академичното хореографско училище „А. Я. Ваганова“ в Петербург през 1977 г. и балетна педагогика в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив през 2002 г. Преподавал е в Националното училище за танцово изкуство, в Нов български университет и в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, където е доцент. Бил е премиер-солист на Софийската опера и балет, а от 1993 г. е педагог и репетитор. Бил е артистичен директор на балетната трупа в Операта в два мандата през 1990-те години. Изиграл е над 100 роли в класическия, неокласическия и модерния репертоар. Носител е на отличия от редица международни балетни конкурси, а по-късно участва като член на множество журита по света. Получава Почетна грамота на Министерството на културата за принос в развитието и популяризирането на българската култура, както и наградата „Кристална лира“ за върхови постижения в танцовото изкуство.