Яница Атанасова | Снимка: Мина Стоянова
Яница Атанасова е хореограф и танцьор, преподава „Съвременни танцови техники“ в Нов български университет, занимава се любителски с фотография, активно с плейбек театър и напоследък се интересува по-активно от танцово кино. Завършва специалността „Театър на движението“ в НАТФИЗ, заминава за Италия, където живее и работи като изпълнител известно време. След като се връща в България, започва и нейната по-активна хореографска кариера. През 2022 г. създава танцовия пърформанс „Пастет“, който бе номиниран за „Икар“. Миналата година постави „Ехо и никой“ в НАТФИЗ, а през 2021 г. бе номинирана за Награда за полет в изкуството „Стоян Камбарев“ за танцовия филм, създаден в съавторство с Татяна Соколова – „Задължително приятно“.
Да започнем съвсем от началото – какво те свърза с танца?
Не знам дали има конкретно събитие. От много малка имам желание да танцувам. Първият спомен от съзнателното ми детство е как танцувам ча-ча-ча с някаква зелена рокля. Това са и първите танци извън къщи, извън това да танцуваме в хола двете с мама. Спомням си още, че в ранна възраст имаше момент, в който се сблъсках и с класическия балет, но костюмът мe боцкаше и аз казах, че „не искам да го танцувам този балет, неудобен ми е“. Зная кога реших, че искам да бъда хореограф. Може би съм била на 11 години, бяхме в Младежкия дом в Пазарджик и правехме някакъв модерен танц – на мен ужасно много ми харесаха движенията, които кореспондираха с музиката. Тогава казах на майка ми: „Искам да измислям движения, това е страхотно!“. Семейството ми има голяма роля – майка ми е хореограф, сестра ми в момента също е хореограф. Баща ми е най-големият ни фен и поддръжник. Така че ние сме в танцовото изкуството, разпределили сме се в три различни направления в момента. Майка ми е президент на Българската федерация по спортни и танцови дисциплини. Сестра ми заедно с нейния съпруг пое балета, от който съм започнала, и майка ми основа в Пловдив „Ера денс къмпани“. Аз преподавам в Нов български университет в департамент „Театър“ заедно с доц. д-р Татяна Соколова и доц. д-р Анна Пампулова и се опитвам професионално да работя като хореограф. Тъй като доста се местихме, аз смених няколко училища, но нито едно не беше свързано с танц и съответно винаги го практикувах отделно към танцовата школа на майка ми. Ходила съм на много семинари, уъркшопи и съм си събирала информация, била съм любопитна, имала съм нужда да намеря стила, който ми позволява да се разбирам и да споделям себе си. Но НАТФИЗ оформи много добре информацията, която бях натрупала до този момент. След това се срещнах и с плейбек театъра, с който се занимавам и до днес като част от трупата на Storycatchers („Ловците на истории“).
Често базираш или ползваш за вдъхновение литературни произведения в хореографската си работа: при „Пастет“ това е разказът „Издръжливец на гладуване“ на Франц Кафка, в „Ехо и никой“ – „Таралежово слънце“ на Ларш Собю Кристенсен, а „Задължително приятно“ е филм, вдъхновен от „Демиан“ на Херман Хесе. Какво свързва литературата и танца и кое е онова, което литературата обезпечава в танца?
Да, използвам литературата за вдъхновение. Понякога правя представления, които са абсолютна реакция на това, което съм прочела. Така беше с Кафка – бях в Китай, когато попаднах на „Издръжливец на гладуване“, и щом го прочетох, веднага реших, че искам да направя нещо с него. Когато избера някое литературно произведение, искам да науча повече около създаването му, какво се е случвало с автора по това време, както и какъв е контекстът. Моето съзнание работи визуално, с кадри – литературата ми подрежда мислите. Понякога работя и по обратния път – има нещо конкретно, което изпитвам нужда да изразя, оставям време, започвам да чета произволни произведения и в някакъв момент попадам на нещо, което затваря кръга. Това е, преди да започна да работя с тялото. Има нещо, на което обръщам изключително внимание. Когато чета нещо – за какво си мисля, от какво се разсейвам. Това е много добра реакция на съзнанието, разговарям и с танцьорите за това.
„Ехо и никой“ | Снимка: Теодора Тодорова
В допълнение към литературата можем да включим и фотографията. Този афинитет към картинността и кадъра може да се види лесно в работата ти. Как ти виждаш телата на сцената?
За мен пространството е много важно. Това може би е свързано и с фотографията. Тялото на артиста е пространство, то е изключително фино, има широта. Мисля си, че танцуването дава възможност на съществото да излезе, да стане видимо. Това е и моят начин да напускам собствената си ежедневност. За мен телата на сцената са това излизане навън и споделяне извън, обръщане с хастара нагоре и пускане на въображение, на игра, на някакви съкровени неща. Много ми е важно и как взаимодействат артистите на сцената през телата си. Намирам за много съществена връзката между тялото и съзнанието и работя за това тя да бъде цялостна. Какво имам предвид – работя през това, че мислите ни са абстрактни, затова и движенията, до които достигам, са такива. Опитвала съм да проследя как протича мисълта и какво я насочва; експериментирала съм, като записвам това, за което мисля в момента. В началото е много трудно, защото неизбежно следя какво казвам. Но има момент, в който може да спреш да внимаваш толкова, и тогава може да се усети до каква степен и как нещата вътре са хаотични, несъвършени и любопитни. През подобен подход всъщност дойде и идеята да конструирам „Пастет“, където и Мартина Апостолова се включи активно като режисьор. Също така според мен тялото не може да лъже, освен ако не се учи специално на това. То е толкова искрено. Много ми е приятно да се срещам с хората през тази искреност.
Как направляваш процеса на разбиране и въздействие на художественото произведение? Важно ли ти е да бъдеш разбрана?
Онзи ден си мислех за една картина на Рембранд – „Завръщането на блудния син“. И в нея има точно това затваряне на кръга на този, който гледа. Въздействието е взаимно, някакъв процес, поток. Точно този поток ми е важен.
Спомена, че тялото не може да лъже. Това е нещо, което хореографите и танцьорите казват. Аз съм леко подозрителна към това изказване и ще ми е интересно да разкажеш какво за теб означава тази истинност на тялото.
Много обичам да работя лабораторно, да задавам игри, не задачи, а именно игри. Това сигурно е, защото съм работила с хора като аниматор и ми е повлияло. (Смее се.) И в момента между започването (на играта) и взимането на решение (на изпълнителя) тялото реагира по много според мен естествен, искрен начин. То може да иска да излъже, но ти ще го видиш. Въпрос е и как наблюдаваш, интуитивно усещаш, когато някое тяло е искрено с теб и това, което ти предлага, не е формалност, а човекът наистина се свързва с онова, което прави.
Игрите винаги ли са част от хореографския ти процес и какво представлява той?
Да, почти винаги. Интересно ми е да пусна артистите свободно, като им предлагам такива игри, които са свързани с тяхното въображение. Аз го наричам въображението на тялото. Важно ми е, защото така мога да видя до каква степен допускат физическа форма на въображението си, как тялото им може да реагира на това, което съзнанието предлага като информация. Повлияна съм от няколко обучения в Тел Авив, където се запознах по-добре с гага език на движение. Много ми допадна тази автономия. Тогава аз самата се почувствах добре като изпълнител, не се ограничавах и не ме поставяха в рамки. Контактната импровизация е другото нещо, към което имам интерес още от НАТФИЗ и го прилагам. Общо взето, за мен е важно как се постига вътрешна свобода – колкото решиш, толкова и даваш. Така че изпълнителите, с които работя, трябва да дадат, колкото решат – аз им предлагам основи с идеята да се чувстват защитени, защото работата с въображението е рискова, не е сигурно какво може да отключи като вътрешен процес. Най-общо това, което предлагам, е свързано с непринуденост и съдържа основи, които да движат към идеята, която съм заложила в хореографията. Бих искала да нямам неодушевени тела срещу себе си.
А днес как избираш хореографите, с които искаш да работиш?
За първи път ще изразя това с думи – просто някаква хореография на някаква музика за някакво събитие за мен е абсолютна загуба на житейско време. Налагало ми се да танцувам такива хореографии. Това е загуба на творческа енергия. Работя с Марион Дърова и с нея ми е любопитно. Тя ме вкарва в неща, които някак са по-вътрешно свързани с мен.
Кои са хореографите, които следиш?
Споменах Израел – много, много харесвам Шарон Еял и LEV Dance Company. Изключително ми допада усещането, което остава, след като гледам нещо тяхно. Анне Тереза Де Кеерсмакер, тя е педантична, особено харесвам Rosas danst Rosas, което е филмова адаптация на нейно представление. Димитрис Папайоану – и при двамата има много работа с архитектура и пространство. Успокоява ме, като гледам нещо подобно. Катрин Гауде от Канада и нейното The Pretty Things. Не мога да спра да изреждам сега, много хубави неща има на съвременната танцова сцена, които ме вдъхновяват. Но не се вдъхновявам само от хореографи. Бих включила и силното влияние (особено по отношение на пространството) на Вим Вендерс. Както и на Себастиао Салгадо с фотографията. „Пастет“ свързвам много с него и усещането за фотографиите, което съм имала, особено към The Gold Mine.
Говориш за пространството, за телата като пространство, за експресивния танц, имаш опит и с танцови филми – колко е важно визуално в твоята работа?
Много! Както споменах, аз визуализирам, не записвам, всяко нещо си има образ. Затова може би и фотографията в някакъв момент се появи, защото имах нужда да запечатам тези неща като усещане, тъй като не мога да ги опиша. Преди малко ме попита дали ми е важно да бъда разбрана. В някакъв момент да, сигурно затова е и експресията, искам да има свързване на емоционално ниво. Важно ми е каквото и да правя, да не е продукт, а да може да принадлежи.
„Задължително приятно“ | Снимка: Яница Атанасова
Какви разлики виждаш в създаването на сценичен танц и танц за кино?
Отскоро се занимавам и се интересувам от видео- и скрийнденс, но видимо там по-директно може да се манипулира или по-скоро да се управлява това, което човек вижда. Помага ми да концентрирам вниманието, защото камерата е окото. Интересно ми е как си взаимодейства тялото с камерата, как се пречупва пространството – в киното тялото и пространството по най-директен начин си кореспондират, познатото става непознато, ново. И понеже фотографията е статична в някакъв смисъл, така се появи нуждата от нещо, което да бъде продължително. Любопитно ми е и как може да се акцентира на нещо конкретно, което иначе на сцена не бих могла да направя по същия начин.
Различават ли се темите, с които би се занимавала на сцена и в киното?
Засега по-интимните теми ги виждам повече като кино, неща, които физически имат нужда от по-малко пространство. Защото по-лесно може да се затвори едно тяло пред камерата, отколкото на сцената. Не става въпрос за ограничаване, а за фокусиране върху нещо. Танцовото кино обаче е нещо странично, част от интересите ми. За мен то се появи по-активно с Ковид и с това, че трябваше да преподавам онлайн. До този момент бях снимала само за себе си. Имам един филм, който още не съм завършила, и една идея, която много искам да започна, но съм я оставила да отлежи.
В момента ми е много интересен политическият контекст на танцовото кино. Търся режисьори, които работят в това направление. Има например една иранска режисьорка – Танин Тораби, която много се занимава с темите за правата на жената в обществото. Тя е хореограф, бяха ми попаднали няколко нейни филма и адски много ме запалиха. Много ми е близка идеята за това, че изкуството трябва да служи, да кореспондира на обкръжаващата среда. Към това съм насочила и следващия проект.
Каква ще е неговата тема?
Засега зная, че ще се казва „Шило“. Ще бъде копродукция на One Dance Festival и РЦСИ „Топлоцентрала“ и е с финансовата подкрепа на Националния фонд „Култура“. Първоначалната ми идея тръгна от застояването, чакането. Ставането, за да кажеш, че нещо не е наред. Като например да си дадеш гласа, да можеш да се припознаеш с политическата система. Понякога ми е трудно да мога да принадлежа към България и да не чувствам, че като творец оцелявам, че съм в непрестанна битка за това да има субсидии за проекти. Колкото повече пътувам, виждам, че това съвсем не е норма – че има изградени механизми, че артистите не са в тази ситуация, че могат да работят и към работата им се отнасят като към професия. Защото изкуството е професия в крайна сметка, а не хоби.
Разкажи ми за работа, която е била важна за теб в началото на професионалния ти път. Когато завърших НАТФИЗ, заминах за Италия и работих с един хореограф – Паоло Лонди. А проектът, който оформи начина ми на мислене тогава, се казва Sorry, Pina. С него пътувахме в Мексико. Ставаше дума за жена, преживяла арменския геноцид. За мен това беше много важна работа. Тогава за първи път се срещнах и с пърформанса, имаше част, в която се преобличах пред случайни хора в метрото в Мексико сити. Много се бях свързала като изпълнител с темата и тя формира специфичен начин на търсене на това какво ми се танцува.
Какво ти се танцува днес?
Всичко! Мисля, че вече съм на този етап, в който искам да бъда изненадана. Някой да ме постави да танцувам нещо, което няма да очаквам, че ще мога. Имам нужда да се опозная през други форми, което не означава само танцуване.
А кога се появиха първите ти хореографски неща?
Първото, което не съм хореографирала за себе си, а за сестра ми и нейния партньор, беше Give Us a Little Love. Бях още в НАТФИЗ. Това е един дует, който е около две минути и половина. След това, когато се върнах от Италия, направих една 30-минутна миниатюра Porta Portese – така италианците наричат битпазарите. След нея дойде и WръZки. Рано се хвърлих в някакви много болезнени неща. Беше трудно като първи голям професионален опит. Някакъв вътрешен хаос, не можех да си избера за кое да се захвана. Сега съм критична към тази работа, но се опитвам да не мисля как е можело да бъде по-добре. Този проект много ми помогна за това да видя нещата отстрани.
Какво в преподаването и връзката със студентите е най-важно за теб?
Искам да им покажа, че е от голямо значение да не им е скучно със самите тях, да могат да боравят с въображението си и да владеят суперсилите си. Аз така наричам танцуването – суперсила. Опитвам се да ги убедя, че това, което правят, е специално, че не трябва да го чувстват като хоби, да мислят за себе си като за професионалисти – да търсят, да се интересуват от това какво има в момента, какво е имало, за да могат да разберат накъде да поемат те самите, защото съвременният танц не е едно нещо, има толкова различни възприятия. Важно ми е да са любопитни към това, което избират, и да изпитват удоволствие от избора.
Какво те държи в България, как виждаш сцената тук и как ти се виждаш в нея?
Много неща ме държат в България – и лични, и професионални. А и започването някъде другаде ми се струва свързано с ужасно много усилия. Може би, ако не се бях върнала в България, нямаше да го чувствам така. Всъщност си скъсах връзки на коляното и имаше година и половина, през която не танцувах, затова се прибрах. Привлича ме танцовата сцена в България. Неизбежно правя съпоставки с други страни, чиито танцови сцени познавам по-добре. Струва ми се богата, перформативна. Мисля, че независимият сектор е този, който доста дърпа напред и гради възможности за развитие. Иска ми се повече заинтересованост от страна на политиците към този сектор, да се отворят повече пространства за съвременно изкуство и да се предоставят работни места, особено за младите артисти, които често се сблъскват с липсата на възможности. Политиците в България просто не могат да разберат „от какво толкова имат нужда тези хора“. Това идва от неразбирането на нуждата от професионализъм в тази област и от мисленето за изкуството като за развлечение или хоби вместо като важна и сериозна част от обществото.
Ти как би им обяснила защо изкуството е важно?
Изкуството не само улеснява развитието на индивидуалност и сътрудничеството, но и насърчава работата с въображението, което играе ключова роля при откриването на иновативни решения, особено в сложни и критични ситуации в живота. Освен това изкуството играе съществена роля в развитието на емпатия, поощрявайки разбирателство и свързване с различията между нас, като визирам дискриминацията, расизма, сексизма и т.н. Не твърдя, че изкуството е единственият начин за постигане на това, но го смятам за фундаментално средство. Затова на всички нива трябва да се подкрепят възможностите за творчество и себеизразяване.
Демна Димитрова се занимава активно с популяризиране и организиране на културни събития. Нейни статии, рецензии и интервюта са публикувани в редица периодични издания за изкуство и онлайн медии.