От необходимостта да се движиш
Езат Исмаил е танцьор, хореограф, куратор и културен мениджър, действащ през последните двадесет години в Египет. Той е също така дипломиран архитект и дизайнер. Базиран в Кайро, от над 12 години Езат активно работи за развитието на съвременния танц в Египет. Ръководи Ezzat Ezzat Contemporary Dance Studio – независима артистична организация за съвременен танц. Неговото Yalla Dance Studio на покрива на сграда в Гиза се смята за най-голямото независимо танцово студио в египетската столица. През 2011 г. инициира Нощ на съвременния танц, която се превръща в ежегодно събитие. Дейностите му за развитието на това изкуство в Египет включват още организиране на дискусии, програми за обучение и семинари. Биографията му е изпълнена с участие в международни и национални уъркшопове, платформи, фестивали и представления като танцьор, хореограф, ментор, водещ, продуцент и програматор. Заслужава да се спомене и важната му роля в Златния парад на фараоните и откриването на Sphinx Avenue в Кайро през 2021 г.
Интервюто ни по Зуум започва с леко закъснение: „Извинявам се за закъснението. Дължи се на редовното спиране на тока тук“, казва Езат, когато се включва. И обяснява, че в Гиза токът спира за по един час следобед, като никога не е ясно точно кога ще спре – само се знае, че ще е към 16 – 17 часа.
В опит за отпускане на събеседника споделям с Езат колко съм впечатлена, че съчетава две изкуства – танц и архитектурата. „Отначало не си давах сметка за връзката между тях – казва той. – Вярно е, че в Египет наричаме архитектурата „Майка на изкуствата“, но чак по-късно разбрах колко общо има тя с танца. И танцът, и архитектурата се занимават с тялото в пространството.“
Споделям също колко съм впечатлена и от богатата му биография и че тя говори за безкрайна физическа, психическа и емоционална сила и устойчивост. Питам го какво гориво ги подхранва, какво го зарежда. „И аз се питах същото напоследък – отговаря Езат. – Изглежда, че всичко тръгва от необходимостта ми да се движа. Танцьор съм заради необходимостта да се движа. Построих студиото, защото, когато започнах да се занимавам със съвременен танц, нямаше къде да се танцува. Тогава пространствата бяха малко и съвсем неподходящи. Така че когато завърших, си казах: „Хайде да построим истинско студио за танц!“. Приключихме с ремонта през 2010 г., а официалното откриване беше през 2012-а. И оттогава постоянно го развиваме. Но да се върна към въпроса – всичко, което съм създал, произлиза от нуждата, от необходимостта, това е моето гориво. Направих студио, защото имах нужда от място за репетиции. После създадох Нощ на съвременния танц, защото искахме да имаме събитие, посветено на това изкуство. Изпитвахме нужда да правим представления и да ги споделяме с публика. След това стана ясно, че имаме нужда от повече хора, които да танцуват. Така създадохме подготвителната танцова програма. Шестмесечна програма, която се занимава с преобразуването на любители на танца в начинаещи професионалисти. Тя на свой ред разкри необходимостта от повече преподаватели за различните нива и възрасти. Така основахме обучителна програма за инструктори, която е съвместен проект с Библиотека Александрина. Така че всичко, което правя, е базирано на необходимостта да се развива съвременният танц в Египет. В крайна сметка всичко произтича от нуждата да се танцува. Това е моето гориво.“
Езат Исмаил | Снимки: Личен архив
Интересно ми е отношението му към традиционния египетски танц. Получавам ценна лекция относно видовете танц в Египет. Танцът, известен на света като бели денс, в Египет се нарича беледи, или буквално „народен танц“, и „макар че всички го танцуват навсякъде, беледи не се ползва с уважение“. Струва ми се, че и на Езат му е интересна моята лекция по същия въпрос, в която развивам тезата си, че това, което аз наричам традиционен египетски танц, той беледи, а светът – бели денс, е ексхумиран от американски холивудски старлетки през 90-те години на миналия век в резултат от нуждата да се подържа бурлеската. От там той е подет от руските им колежки, които му придават академично-спортен характер, като развиват отделните му елементи и дават название на всеки. В резултат на това „горещо съперничество“ между Запада и Изтока за въпросния египетски танц се откриват безброй школи, фестивали и състезания по цял свят.
„Страстен почитател съм на беледи – споделя Езат, когато най-накрая му давам думата. – Тази година откриващото ни събитие на Нощта на съвременния танц беше с Ауалем Компани – танцовата формация, създадена от Ширин Дигади. Тя е танцьор, който използва беледи в перформативния му аспект, като се опитва да го отдели от стереотипния му образ на еротичен танц. Спектакълът ѝ „Воалът на скромността“ разказва историята на нейната танцова формация и борбата им да представят беледи като форма на изкуство. За съжаление, това представление беше отказано от множество фестивали именно заради беледи елементите в него. Докато ние се борехме да защитим идеята, че изразните средства на този танц имат огромен артистичен потенциал, който може да бъде използван и в съвременните форми. Успяхме да представим спектакъла на откриването на Нощта през 2023 г., и то на сцената на театъра на Академията на изкуствата, който е официален държавен театър. Искаше ни се той да бъде възприет именно като форма на изкуство, а не като еротичен акт. И много хора преосмислиха отношението си към продукцията. Аз вярвам в автентичността и богатството на беледи като изразно средство. Ние работим много и с шааби. В него се използват различни оръжия, съчетани с изразните средства на танца. Шааби е различен в различните краища на Египет и в него се включват ножове, саби, тояги и други предмети и оръжия.“ В превод на български и беледи, и шааби означават „народен танц“. „Както беледи, така и шааби са чудесни източници на вдъхновение за съвременния танц“, допълва Езат.
Следващият ми въпрос е за личния му стил на танцуване. „Образованието ми е в съвременни подходи. Работя с много психосоматика, работа на земя, партниране… Всички това ми е много интересно. Архитектурното ми образование пък ме прави аналитичен и техничен, затова повечето ми движения са вдъхновени от анатомията на тялото и как то бива използвано при движение. Ползвам и други изразни средства, от шааби танца например. Техничен е и се развива със страшна скорост в Египет, въпреки че все още е подценяван.“
„Не мога да повярвам, че този египетски танц, който е от най-популярните в световен мащаб, в самия Египет се ползва с маргинална позиция“, възкликвам. Тук Езат набързо ми разказва за историята на танца в Египет. Когато разбирам колко млад е съвременният танц там, питам дали можем да определим него като „баща на съвременния танц“ в страната. Той искрено се засмива. „Не бих казал. Неговите родители са хора като Рима Мансур и Мохамед Шафик. Те са учили в чужбина и са се завърнали в Египет, за да предават съвременния танц на хората тук в малки групи и със спорадични спектакли. Истинското начало е с програмата, в която учих през 2008 г., наречена Cairo Contemporary Dance Workshop Programme на фондация „Амади Дийн“ и френската фондация „Сон Денс“, подкрепена от Европейската комисия. Първоначално програмата беше обявена за едногодишна, след което се разшири за още една и още една година, докато стана четиригодишен образователен курс. Но пионерите на съвременния танц бяха други.“
Разказва как, когато бил първа година студент в Университета по архитектура, негов приятел случайно го кани да участва в танцова част на малкото театрално представление на групата, която е организирал за състудентите в университета. „По това време танцувах като луд, затова веднага се съгласих. Когато се присъединих към групата, аз намерих себе си. Открих призванието си. Танцът ме излекува от депресия, центрира ме, помогна ми да разбера живота си и да приема своето минало с всичките му травми. Танцът ме излекува от тях и ми помогна да ги използвам в бъдещата си работа и в живота. Така през 2004 г. се присъединих към театралната трупа на Каирския университет. По-късно, през 2006 г., той спря да подкрепя дейността ни, понеже ставаше въпрос за танцуваща група от мъже и жени. Започнах да търся други места и програми, където да танцувам. Имаше различни варианти, но всички бяха много скъпи, а аз произхождам от традиционно египетско семейство. Не особено консервативно, но с традиционно мислене от рода на „танцуването не е за нас“, „танцът е еротичен акт“, „това не е за момчета“, „не е професия“. За щастие, тогава намерих Програмата за съвременен танц, за която споменах. Явих се на прослушванията и бях приет, което ми помогна много и в професионален план. Започнах да гледам и на следването си по архитектура по друг начин, да разбирам важността на Майката на изкуствата и значението ѝ за нас. Всичко това се случи благодарение на танца, затова и искам да споделя този опит с всички, които познавам.“
Питам Езат какви стилове се преподават в неговото студио и как той би описал собствения си стил. „В студиото приемаме всички танцови стилове, които се отнасят с уважение към тялото, неговата анатомия и съдържание. Които не са просто движение заради самото движение, а са движение, което те свързва със самия теб. Ние приемаме всички форми на изкуство, които въплъщават тези аспекти. А моят стил е базиран на съвременния танц, но съм отворен и към други изразни средства и доста миксирам. Работата ми е базирана на психологически и философски изследвания. Повечето ми представления се въртят около това как психиката трансформира тялото, пространството и нас като хора. Последният ми проект се казва Fermented State и се занимава с разстройството на личността. Това е състояние, в което много личности обитават едно и също тяло. Любопитното в случая е, че макар и привидно тялото да е едно, всяка личност притежава своето си тяло. Така например, ако една от личностите е тази на диабетик, при кръвно изследване се установява, че тялото има повишена захар, но после, когато то бива населено от друга личност, при изследвания кръвната захар на същото това тяло се оказва нормална. Така че ми е интересно как състоянията на ума и психиката влияят на нашите тела.“
Бързам да засегна въпроса и за финансирането на студиото. „Финансирането е частно. Лично финансирах изграждането на студиото, както и проектите, с които то стартира. Нощта на съвременния танц разчита на частно финансиране от културните институти в региона. Подготвителната програма пък се самофинансира от таксите на участниците. Може да се обобщи, че имаме смесено финансиране. В момента студиото се самоиздържа. По принцип нямаме право да използваме студиото като сцена, на която да представяме продукция. Затова пък можем да правим неформални представления под названието „Споделено или отворено студио“. Така работим. Също изнасяме част от продукцията към театралните сцени, от което вече официално можем да печелим.“
Идва важният въпрос: какво са за него събитията от 2011 г., които останалият свят нарича „Египетска пролет“, и как мисли в ретроспекция за тях сега? „Трудно е да мисля за това сега. Много е болезнено. Навремето тези събития означаваха да станеш различен, да промениш едно статукво, което се беше задържало твърде дълго. Беше си истинска революция. Да промениш системата, дори и семейната. За мен революцията съвпадна с обучението ми в танцовата програма и с личното ми развитие. Беше великото „проглеждане“ за мен и за всички от моето поколение. Възприехме го като ново начало. За съжаление, сега положението не е същото поради неблагоприятното социално-икономическо положение, в което се намираме. Предвид че икономиката ни разчита предимно на внос, инфлацията е чудовищна, а доходите ниски. Оцеляването е много трудно. Все пак не губя надежда.“
На въпроса ми за собствения му стил по-горе Езат беше казал, че няма такъв, защото смесва различни стилове. Когато чета сега интервюто ни обаче, не мога да не забележа стила му на отговор. Бих го нарекла „френски“ – движи се систематично, в концентрично разширяващи се кръгове, докато изчерпи въпроса. Красива и стабилна форма.
Притихналите улици на Аман
Анас Абунахла танцува от четиринадесетгодишен. Заедно с по-големия си брат той танцувал първо по улиците на Аман. Самоуки и без подкрепа, десет години по-късно двамата основават Studio 8, за да популяризират съвременния танц в Йордания. През 2017 г. представя студиото на Конгреса на международното дружество за сценични изкуства в Ню Йорк, към което започва да членува. Анас е хореограф и режисьор на три танцови продукции и участва в редица международни проекти.
При включването си в онлайн срещата ни казва, че идва от репетиция, която е приключила преди пет минути. Репетират спектакъл, който ще представят на фестивала En Marche („В ход“) в Маракеш, Мароко. Изглежда напрегнат. Питам за началото на заниманията му с танц. „Когато започнах да танцувам, първоначалната реакция на семейството ми беше: „Добре, тийнейджър е. Иска да е готин. Нека да потанцува, да си поиграе“. Тогава аз самият не знаех, че това ще се превърне в професия. Просто се забавлявах. Така минаха месец, два, година, две, започнах да се оформям като танцьор и движенчески изпълнител. От даден момент започнах и да печеля пари с танц. Не знам как точно стана, вероятно от алчност за движение и от изобретателност. Все исках тялото ми да достигне до следващо ниво. Постепенно откривах различни форми на движение. Започнах с улични танци, те ме отведоха до други видове танц. Растях. Да танцувам по улиците, вървеше, докато бях тийнейджър, но като поотраснах, стана трудно. Тук сме в контекста на една по-чувствителна култура, танцуването на открито стана сложно. Сега ми е трудно дори да отговарям на въпроса какво работя. Хората не ме вземат на сериозно.“
Анас Абунахла | Снимка: Arthur Tainturier
На въпроса за мястото на брат му във всичко това отговаря: „Танцувахме заедно през цялото време. Веднъж, както си скитахме по улиците, попаднахме на танцово училище. Опитахме се да влезем, но безуспешно. От този момент си пожелахме, когато пораснем, да отворим собствено пространство, в което да правим наши неща. Това сега вече е реалност. Studio 8 също расте“.
Тук Анас ме пита дали може да говори открито. Уверявам го, че може да каже каквото пожелае, че при нас няма цензура и впоследствие може да махне онези части от разговора, които биха му създали проблеми в Йордания.
„Studio 8 сега е факт, но ни отне дълго време да го направим. Когато започнахме, се оказа, че категорията „танцово студио“ не съществува в списъка на общината. Такъв предмет на дейност не съществуваше в регистрите нито на Министерството на търговията, нито на вътрешните работи. Така че ни отне много години, преговори и усилия категорията да бъде добавена към Търговския регистър, където и до днес липсват много категории, свързани с изкуствата и културата. Тези институции имат много ограничения и нямат представа под каква категория да заведат една танцова компания. Наложи им се сами да премислят това.“
Спонтанно питам дали няма други танцови компании в Йордания. „Има, но те са развлекателни компании и… нещо, което не мога да кажа“, замлъква Анас. Смея се невярващо, как така не може да каже!? Явно съм забравила първите си осемнайсет години и какво беше да се живее с цензура и страх. „Моля те да не споделяш това. Другите танцови състави са кралски НПО-та. Те не се нуждаят от одобрение и разрешение за събитията си. Но за всяко мое представление трябва да искам разрешение от три институции. Министерството на културата ме праща в Министерството на вътрешните работи, а от там ме препращат при Тайните служби, които трябва да се уверят, че това, което ще покажа, не е незаконно. С тях обсъждам какво искам да правя. Накратко, от 2014 до 2018 г. се занимавахме с формалности, докато в Studio 8 успеем да разработим собствена продукция. След това установихме, че няма как да я покажем, защото студиото е регистрирано като танцова компания с нетърговска цел. Впоследствие основахме IDEA, което означава International Dance Encounter Amman, която представя танцови продукции и предлага тренировъчни програми. Самото студио е малко и не можем да показваме представления в него.“
Задавам въпроса за финансирането. „Първоначално търсехме международно финансиране, но за това също се нуждаем от официално одобрение и последния път то ни отне 15 месеца! Затова преминахме към международни сътрудничества. Нашите партньори получават финансирането, след което го разпределят по определен начин, така че да не ни се налага да искаме одобрение. Обикновено това са европейски компании или организации, които получават субсидии, а ние се включваме по един или друг начин в проектите им.“
А имат ли сътрудничества на местно ниво? „На местно ниво си сътрудничим с отделни хора – танцьори, визуални артисти, музиканти, както и с местните галерии и музеи. В момента имаме съвместна продукция с Националната галерия в Аман.“
Връщаме се към представлението, което ще показват на фестивала в Мароко. „Crossing („Пресичане“) е представление на брат ми. Гъвкаво е. Може да се развие от 45 до 60 минути. Основано е върху определен принцип на движение, най-вече върху ходенето. Това е най-лесният начин за придвижване – нещо, което дори и децата могат. Но се оказва, че понякога ходенето може да е трудно. Crossing се занимават с ограниченото пространство, в което се развива животът.“
Интересувам се от броя на участниците в представлението. „Има два варианта – с по шестима и с по четирима изпълнители. Музиката е оригинална. Винаги работим с оригинална музика и със светлинен дизайнер, въпреки че в Йордания няма официални специалисти за художествено осветление на танцови представления.“
Искам да знам дали компанията е смесена. „Общо сме четирима. Трима основатели, брат ми, аз и едно момиче от Тибет, което ми е като сестра. Когато създаваме представление, обикновено правим отворена покана. Опитваме се да работим с различни хора, така че повече артисти да получат възможност да се изявят.“
Уточнявам, че въпросът ми е дали поставят спектакли, в които на сцената танцуват едновременно жени и мъже. „Да, без проблем. Но и все пак зависи от вида танц. Трябва да внимаваме с някои движения. Голотата не е разрешена. Трябва да сме облечени по определен начин в зависимост от публиката. Съобразяваме се с разни обстоятелства…“
Настоявам да знам с колко изпълнители заминават за Мароко. „Четирима – казва Анас. Четирима мъже.“ Ясно. Връщам го към личния му стил. „Изграждал съм се като танцьор без определена техника. На четиринадесет беше брейкът, след което открих съвременния танц и движение. През 2014 г. бях в циркова школа – акробатика и жонглиране, което ме доведе до различни танцувални движения. Силно ме интересува и манипулацията на предмети.“
Споделям впечатлението си, че Йордания винаги се е откроявала като дискретен остров на мир и стабилност на общия бурен близкоизточен фронт, и питам как се отразява това на танцовата сцена. Анас ми казва, че не разбира въпроса. Пояснявам, че Йордания е заобиколена от страни, чиито имена не слизат от международните новини – Ирак, Сирия, Ливан, Палестина, – а за Йордания не чуваме нищо. Следователно възприемаме Йордания като стабилна и мирна държава. „Всичко, което става наоколо, ни се отразява и ни пречи да работим. В момента сме заобиколени от военни действия. В това положение не можем да споделяме, да речем в Инстаграм, нищо, свързано с танц. Ако споделим нещо, се започва: „Какво правите? Това е толкова погрешно!“. Позволено ни е да коментираме и споделяме какво мислим само за войната. Танцът се смята за проява на неуважение. Можем да споделяме неща само за Палестина. Това много влияе на танцовата сцена и на самите танцьори… цари чувство за загуба. Чувствам се изгубен, необичан, не мога да правя това, което трябва да правя. Много танцьори губят фокус в такова време.“
Сещам се колко напрегнат изглеждаше Анас в началото на разговора ни. Започвам да си обяснявам защо ми се струваше странен – от несъответствието между напрегнатия му вид и информацията, че се връща от репетиция. Някаква неосъзната част от мен до този момент се е чудела защо не е регистрирала обичайните характеристики на танцьор след репетиция: онова отпуснато състояние на физическа умора, гарнирано с широката усмивка на удовлетворение. „Никак не е добра обстановката – продължава Анас. – Когато нещо се случи, първото, което спира, са изкуството и културата. Дали поради пандемия, или поради война…“ Казва, че от 7 октомври 2023 г., от атентата на Хамас в Израел, целият културен живот в Аман е замрял.
Искам да науча повече за отношенията му с Тайните служби, които спомена. „Можеш да ги видиш навсякъде. Те са и в театъра, когато правим представления. Идват да видят какво се случва. В началото това ми пречеше. Но сега си казвам: „Всъщност това е добре. Това им е работата. А и ме пазят“. Защото изкуството и културата, особено танцът, имат много хейтъри, които могат да създадат проблем. Така че на практика ние имаме нужда от тези хора, за да ни пазят. Когато правим събитие и то е значително, когато например каним посланици и други важни хора, даже аз им се обаждам, за да ни пазят. Всичко може да се случи и не искам да се окажа в тежка ситуация, която застрашава труда ми. Така че гледната ми точка започна да се обръща. Това работи за мен.“
Задавам любимия си въпрос за традиционния арабски танц и неговото място в съвременните практики. Тук Анас ми напомня за отдавна забравения от мен жанр дабка, хорото. „Използвам елементи от дабка, което е нашият традиционен танц в линия. Има разни видове дабка – иракска, сирийска, ливанска, палестинска и разбира се, йорданска. Те всички са различни. Обикновено интерпретирам движения от йорданската и палестинската дабка, там всъщност е танцовото ми начало.“
Значи не брейк танцът все пак, си отбелязвам. „Тук преди сватба се правят ергенски партита – мъжете танцуват по улицата обикновено дабка. Влюбен бях в това нещо. Непрекъснато ходех по такива партита, за да танцувам. Сега вече всичко зависи от това накъде върви продукцията и така решавам какви движения искам да включа. В представлението за проекта FEAR например не съм използвал традиционни елементи. В него източник на вдъхновение беше конкретното място, в което се намирахме.“
Чак когато споменава българо-египетско-йорданския проект, лицето на Анас грейва и той видимо се отпуска. Обяснява ми най-подробно различните етапи на проекта и как са протекли в отделните държави. Когато говори за началната част на FEAR в България, споменава често името на Галина Борисова. Тя била извикана неформално на един показ: „Направи само една малка забележка, но с нея промени и осмисли всичко. Преди да се появи Галя, нищо не ставаше, а изведнъж всичко се върза. Как не се бях сетил! Оттогава винаги викам „външно око“. Каня приятели да видят и да коментират още по време на работния процес. Ето това е нещо, което научих в България“.
По време на втория етап на проекта в Йордания основен елемент са подготовката и представянето на продукцията на сцената на театър в процес на реконструкция: „Имахме само едно осветително тяло и то се пускаше с копче. Лъчът падаше само върху публиката, а ние, изпълнителите, тънехме в мрак“.
Заключителният етап на проекта е в Кайро, включа дъжд от малки листчета, изписани със страховете на публиката: „Започнахме с водена медитация от типа: „Представете си, че сте на брега на безбрежно море… Какви са страховете ви… Напишете ги на раздадените листчета… Затворете очи… Потопете се в страха… И сега хвърлете листчетата на сцената“. Тогава осветлението светна и заваля дъжд от страхове, с които работихме в останалата част от представлението“.
„Сега няма никакви танци по улиците на Аман“, казва накрая Анас. Но спомените от София и Кайро вече са повдигнали духа му.
Февруари 2024 г.
Ива Саид е журналист, арабски филолог и медиатор.