Мариана Крънчева | Снимка: Гергана Змийчарова
Мариана Крънчева – балерина, хореограф, актриса, преподавател, а понастоящем и ръководител на балета на Пловдивска опера, е от най-ярките индивидуалности в българския танцов театър. Завършила Националното училище за танцово изкуство в класа на Катя Петровска, тя бе сред фаворитите на балетната публика още от годините на обучение. До днес си спомням изпълнението ѝ в па-дьо-дьо от II действие на балета „Жизел“ на випускния концерт през 1994 г. Публиката бе безмълвна пред проникновения ѝ, затрогващ и силно въздействащ танц, удивително зрял за едно осемнайсетгодишно момиче. Мариана Крънчева притежаваше рядката дарба да приковава вниманието към себе си. Тя така и не се нареди сред примите на Софийската опера и балет, но остави следа след себе си със завладяващото си сценично присъствие. Мариана Крънчева бе първи изпълнител в постановките на Боряна Сечанова за балета на Софийската опера – „Пепеляшка“ и „Триптих“. В нейно лице първата ни трупа притежаваше първокласен изпълнител на Баланчиновия репертоар, а нейната Марина от балета на Лорка Масине по музика на Микис Теодоракис „Зорба гъркът“ е сред върховите постижения в интерпретацията на тази роля. През последните години от танцовата си кариера Мариана Крънчева бе солист на балет „Арабеск“, но тя винаги е била артист, който не се побира единствено в рамките на изпълнителското майсторство. Тя е талантлив хореограф и нейните постановки са присъствали в репертоара на почти всички театри в страната. Списъкът от заглавия е дълъг, печелила е множество награди, но най-важното е, че тя е търсещ артист. Артист, който не се задоволява с постигнатото и винаги изследва нови хоризонти. Разговорът с Мариана Крънчева е посветен на предизвикателствата в ръководенето на балетна трупа в България.
Как се реши да предприемеш тази стъпка, да оглавиш балета на Пловдивската опера?
Това е една малко смешна история. Предложението за тази позиция дойде от Боряна Сечанова и моята първа реакция беше: „Ти май си сбъркала номера на телефона! Сигурно звъниш на друга Мариана“. Тя отговори: „Не, не! Знам на кого се обаждам!“. „Нещо бъркаш, аз не гледам в тази посока и не съм човек за тази работа.“ „Ти не знаеш, но си!“ Това беше моята първа и много искрена реакция. Определено мислех, че е грешка. Отидох на интервю с ръководството на Операта с доста неувереност, че това е моето място. Всъщност една от причините да приема предложението за художествен ръководител на балета към Пловдивската опера бе директорът ѝ Нина Найденова. Още от първия ни разговор тя ме впечатли като личност и ми вдъхна убеждението, че предизвикателството си струва. Уча се от нея и досега, мога да разчитам на нея и мисля, че изградихме отличен екип.
Открих, че мога повече, отколкото съм си мислела, и за първи път намерих приложение на доста свои знания и способности. Разбирам от класически, от съвременен танц, от театър, от драматургия, от хореография, говоря три чужди езика и умея да работя в екип. Трупата ни е интернационална, осемдесет процента от танцьорите са чужденци и общуването е основно на английски. Поради естеството на държавата ни и на условията, които се предлагат, при нас идват предимно млади танцьори, които правят първи стъпки в кариерата. Те изискват много голяма инвестиция в развитието си като артисти. Установих, че това ми се отдава. Успявам да постигна резултати с новопостъпилите танцьори както в техническо, така и актьорско отношение. Старая се да формулирам изискванията си по позитивен начин. Изключително много държа на актьорското присъствие. Това е тема, която всеки ден отново и отново коментирам в детайли. Актьорското присъствие според мен се изразява не толкова в мимиката, колкото в мисленето на артиста, претворено в езика на тялото. За моя много голяма радост няколко месеца, след като бях оглавила трупата, имахме премиера, на която се отбеляза яркото артистично присъствие на трупата.
Какво беше състоянието на трупата като численост, средна възраст на артистите и репертоар, когато я пое?
Броят на артистите не беше голям, но и сега съществена промяна в числеността няма. Тук отварям една нова тема, която има пряко отношение към този въпрос. Голяма част от танцьорите, които кандидатстват при нас, са от страни извън Европейския съюз. Измежду тях има много добри изпълнители, които искаме да вземем, но така влизаме в една изключително трудна процедура по издаване на работни визи, която често е непредвидима относно това колко време ще отнеме. Макар да има законови срокове, в повечето случаи изниква нещо, което ги удължава.
Понастоящем около десет души са одобрени, но чакаме работните им визи, за да може да присъстват реално в трупата. За съжаление, артистите са третирани наравно с всички останали професии. По мое мнение би трябвало да има клауза, която да ги разграничава и да облекчава процедурата. Искам да отбележа, че ако няма чуждестранни танцьори в България, то би останала може би само трупата на Софийската опера и балет, въпреки че и там вече има много чужденци. Това е тъжно и ще обясня защо. Танцовото изкуство е изключително ценно. То е неповторимо съчетание на няколко елемента – движение във всички възможни за човешкото тяло форми, връзка с Нейно Величество Музиката, актьорска експресия (театрално конкретна или абстрактна), рисува пространството с човешки фигури. Чрез всичко това танцът издига зрителя над битовото, докосва подсъзнанието, създава нов вид усещания и по-високи вибрации. А живата енергия от сцената зарежда по начин, на който дигиталната медия не може да е равностойна. В същото време е много трудно изкуство, което изисква посвещаване, огромен ежедневен труд, бърза мисъл и психическа устойчивост. Обиколила съм света и мога категорично да заявя, че където и да съм била извън България, съм наблюдавала изключителен респект към танцовото изкуство, какъвто в нашата родина рядко забелязвам. Ръка за ръка с уважението към това изкуство, разбира се, върви подкрепата и на държавно управленско ниво.
Като резултат от това относително неглижиране на танцовото изкуство в родината ни се стигна дотам, че за да го поддържаме, ние разчитаме на кадри от чужбина. А тези кадри нямат никаква подкрепа от държавните институции. Смятам, че е важно да се създадат улеснителни административни процедури за балетните артисти, които идват да работят в България.
„Утре след днес“, хор. Раду Поклитару | Снимка: Александър Богдан Томпсън
От кои чужди държави има понастоящем артисти?
От Япония, Венецуела, Великобритания, Австралия, Южна Корея, САЩ, Италия, Испания, Швейцария, Франция. Имахме артисти от Бразилия и от Украйна. Трупата ни е пъстра и интернационална. Получаваме десетки кандидатури от цял свят и продължаваме да получаваме. За станалите вече почти пет години, откакто съм художествен ръководител на трупата, кандидатурите, подадени от българи, наброяват пръстите на едната ми ръка. Тъжно, но факт.
Какви цели си постави, встъпвайки в длъжността художествен ръководител на балета на Пловдивската опера?
Да намеря подходящия за трупата репертоар и да направя така, че артистите да бъдат максимално ярки на сцената. Разбира се, важно бе и да открия баланса между това, което е добре за трупата, и това, което ще привлече публика. Много важно за мен е един танцьор да се надгражда в артистично отношение. Техническото усъвършенстване се постига с тренинга, репертоара и опита, но артистичното присъствие е тема, на която аз не спирам да говоря. Не къде, как и колко пъти ще се усмихнеш, а езикът на тялото, осмислянето на всеки жест е в основата на танцовия артистизъм. Бях много горда, когато през декември представяхме „Лешникотрошачката“ в Солун. Спектакълът е наскоро поставен с дванадесет нови изпълнители, за които Балетът на Пловдив е първата им трупа. Бях много щастлива, когато ги видях толкова искрени, толкова истински. Те живееха на сцената! В масовите танци всеки артист от кордебалета във всеки момент беше в своя образ, всеки бе активен всяка секунда. Това, което ежедневно повтарях, че не може просто да се придвижиш от една точка до друга, трябва да имаш причина и публиката трябва да я усети в тялото, в наклона на главата, в жестовете на танцьора, го видях в изпълнението. Почувствах се удовлетворена от резултатите. А когато миналата година Балетът на Пловдив получи наградата „Трупа на годината“, бях изключително щастлива, че работата ни бе високо оценена от танцовата гилдия в България.
За мене танцът не е само техника и по тази причина съм изключително щастлива от работата си с Раду Поклитару – творец от много висока класа и ниво, на когото искрено се възхищавам. При него няма един празен жест, нито случаен поглед, всичко е обмислено. Голяма част от неговите репетиции преминава в обяснение защо изпълнителите правят това, което правят. Наистина много развиващ артиста в танцьора начин на работа и много полезен.
Ще има ли нови заглавия от Раду Поклитару и какви са плановете за следващия сезон?
Подготвяме две нови заглавия. Първото отново е с две едноактни пиеси. Едната е със заглавие „Дъжд“. Тя е за човешките взаимоотношения. Музиката е от народното творчество на различни страни, комбинирана по много интересен начин с композиции на Й. С. Бах. Другият спектакъл е съвсем нов. Той го постави миналия сезон за собствената си трупа в Киев и тази година го осъществява в Пловдив. Това е голям жест и същевременно оценка за нашата работа. Балетът се казва „Утре“ и е създаден под въздействие на непосредствените преживявания от началото на войната в Украйна. Музиката е на Шопен и хореографията, въпреки че е свързана с конкретен повод, е силно абстрактна, но внушава идеята за невидимите нишки, които обединяват човечеството. Творбата е вдъхновена от събитията, които се случват в света, но по един изключително фин и ненатрапчив начин. Това е един пречистващ духа спектакъл, внушаващ идеята, че светът може да е по-добър и че това зависи от нас.
Двама творци от световна величина навлязоха в репертоара на българския балетен театър благодарение на теб – Раду Поклитару и Лео Муич.
Да, освен Раду Поклитару и Лео Муич – един от най-търсените понастоящем хореографи и блестящ танцьор в близкото минало, осъществи за първи път постановка в България по покана на Пловдивската опера. Лео Муич е хореограф, който също влияе много положително върху развитието на артистите и съдейства за тяхното израстване. Той излъчва много силна енергия, безкрайно взискателен е. Работата с него е интересна и танцьорите се влюбват в него. Той е изискващ до степен, в която ги изтощава, но те продължават да работят с удоволствие и желание.
Какви са предизвикателствата пред един ръководител на балетна трупа тук и сега?
Едно от най-големите предизвикателства е да се подреди пъзелът в репертоарната политика. Въпросът е не само какъв е моят вкус и какво ми харесва, но и кое заглавие ще предизвика зрителски интерес и ще се продаде. За съжаление, съвременният танц не е популярен сред широката аудитория, говоря за Пловдив. Причините са много. Публиките, а оттам и продаваемостта на танцовото изкуство са различни. Публиката в Европа се различава от тази в България, публиката в Пловдив е различна от тази в София. Класическият репертоар продължава да се търси, но един класически спектакъл има смисъл, когато е реализиран на високо ниво. Затова не съм сигурна, че когато разполагаш с малко танцьори, сега прохождащи в професията, си струва да посягаш към шедьоврите на класиката. От друга страна, публиката търси тези заглавия. С постановката „Чиполино“ на Ангелина Гаврилова се получи отлична комбинация от съвременен прочит на класиката, продаваемост и високо качество. Търся хореографи и заглавия, които да съответстват на критериите ми, да са подходящи, развиващи трупата и в същото време да привличат зрители. Намирането на златното сечение между тези елементи е от основните предизвикателства в работата ми. Стремя се в репертоара да има и класически, и съвременни спектакли. Каня солисти от Софийската опера и балет, от чужди театри. През февруари за балета „Жизел“ бяхме поканили премиер солистите на Испанския национален балет.
В Пловдив е единственият оперно-балетен театър, който няма собствена сцена, и това ни вкарва в много сложна схема на репетиции, съгласуване на спектакли и всевъзможни усложнения, които силно пречат на работата ни. Понякога ми се струва, че се справяме въпреки, а не благодарение на условията, в които работим. Вече споменах, че трябва да се инвестират много усилия в младите танцьори. Повечето от тях идват от страни с по-висок стандарт на живот и често, когато се почувстват израснали и напреднали, напускат трупата в търсене на по-добро заплащане и репертоар. Получава се едно перпетуум мобиле по работа в изграждане на балетни артисти. За щастие, в тази задача сме рамо до рамо с Петя Димова, нашия репетитор и много ценен човек за трупата ни. Благодарна съм на пълната подкрепа на досегашния директор на Пловдивската опера Нина Найденова. Надявам се да продължа успешната екипна работа и с новия директор Диан Чобанов.
Идеалът, към който се стремя, е да изградим трупа от танцьори на високо ниво, които споделят общи възгледи за изкуството.
Мария Русанова е балетен критик, автор на редица публикации по проблеми на балетното изкуство.