Момент от хореографската среща | Снимка: Benjamin Bledea
„Докато небето се срива над съдбите ни, можем ли все още да празнуваме, да танцуваме, да пеем?“ Това беше водещият въпрос на международната среща Celebrating Trouble (Да празнуваме бедите), която се състоя от 4 до 8 октомври 2023 г. в Тимишоара, европейска културна столица за годината, в рамките на поредицата Хореографски срещи (Choreographic Convention) на европейската мрежа за съвременен танц Life Long Burning. Целта на поредицата е всяка година да се организират професионални симпозиуми, които да дадат платформа за дискусия върху актуални за съвременната танцовата сцена въпроси, като всеки от партньорите в мрежата – 12 организации, институции и форуми от Стокхолм до София – участва в тях по различен начин. Изданието в Тимишоара беше осъществено от базираната в Букурещ организация 4Culture съвместно с виенската danceWEB.
Както се изказа една от участничките в срещата, предназначението на тези събития е танцови професионалисти от различни сфери и държави да се събират и да подлагат на критическо осмисляне това, което правят всеки ден. А днешният ден носи натрапливото усещане, че живеем в застрашен свят. В този смисъл въпросът как днес пред лицето на войната в Украйна и роящите се международни конфликти, на възхода на крайнодесните популистки и консервативни движения, застрашаващи устоите на демокрацията, и на все по-поскъпващ живот можем да продължаваме да правим изкуство, е легитимен. Румънските домакини оставиха всеки сам да интерпретира заглавието „Да празнуваме бедите“, но все пак то може да се разчете като призив да възприемем кризите като възможност за обновяване, за намиране на начини на действие през тяхното осмисляне.
Трите панелни дискусии в рамките на срещата бяха насочени към теми, определящи онова, което би могло да се нарече част от макродраматургията на съвременните сценични практики и има пряко отношение към връзката им със социалната реалност и потенциала за въздействие върху нея. Първият панел „Формиране на общественото мнение“ се стремеше да очертае основни процеси в публичната сфера днес и как културни институции и артистични практики могат да имат влияние върху тях. Особено интересно беше участието на немския актьор и преподавател, част от колектива onlinetheater.live, Каспар Вайман. Той изтъкна, че възможността интернет потребителите сами да създават и разпространяват съдържание е довела до нова парадигма, в която онлайн средата вече се е превърнала не само в публична сфера, но и в публично пространство, по-мощно от физическите пространства и институции. Интернет е най-големият театър днес – среда, в която всеки може да играе множество роли, и то на измислени герои. Основният проблем е, че различни страни все по-агресивно налагат свои политически цели, превръщайки социалните медии в машини за пропаганда, радикализиране и разпространение на идеи на крайната десница, които „хакват“ публичния дискурс и общественото мнение. Основното му убеждение е, че театърът може да служи като еманципираща сила, и представи някои артистични и образователни дигитални проекти, които с театрални средства работят за повишаване на дигиталната грамотност и критическото мислене.
Танцовият историк и куратор Рок Вевар от Словения се стремеше да даде по-теоретична основа на разговора, като подкани към разсъждения върху самата дефиниция за мнение и каква е изобщо представителността на общественото мнение. Следвайки Ален Бадиу, който противопоставя мнението на истината, той изтъкна основната функция на мнението в това да се разпространява, да бъде изказано на другата страна, докато истината не може да бъде изречена. Той се присъедини към общата диагноза за ерозия на публичността днес и апелира към оформяне на пространства, които надхвърлят споделянето на мнения, и са пространства на опита, каквито са културните събития например. В този смисъл напомни, че публичното пространство трябва да се мисли заедно с публичното време, с начина, по който едно общество преживява времето, тъй като е част от опита и оставя следи. На въпроса как изкуството може да допринася за промяна на общественото мнение, Рок Вевар също заложи на педагогическия подход, но си представи по-скоро образователни институции да създават отворено пространство „за реализиране на човешкия потенциал“.
Доколкото водещ въпрос на срещата бе как театърът – като обобщено понятие за полето на сценичните изкуства – реагира на съвременните кризи и конфликти, организаторите демонстрираха на практика своя отговор по отношение на войната в Украйна – изкуството може да е убежище, да е средство за оцеляване и да предложи система за подкрепа. Част от дискусиите и от артистичната програма бяха три артистки от Украйна. Светлана Овчинникова (дъщеря на една от основните фигури в съвременния танц в Украйна, Антон Овчинников, гост на софийския фестивал „Антистатик“ през 2023 г.) представи селекция от кратки танцови филми от украински артисти Let the Body Speak, а танцовите артистки Рита Лира и Ана Кюрючюшюн – свои работи, създадени в рамките на двуседмична резиденция в Тимишоара. И трите се включиха в различни панелни дискусии. По темата за формиране на общественото мнение Станислава каза просто: в Русия освен с масирана пропаганда то се контролира, като се елиминират хората, които не се харесват на властта.
Представяне на уъркшоп „Метод на работа“ на Енкиду Калед (Ирак/Белгия) | Снимка: Almud Krejza
Важни теми засегна панелът „Театърът като публично пространство“. Това е един непрекъснато появяващ се въпрос от историческия авангард насам за потенциала на театъра директно да въздейства върху действителността, да разгръща критически дискурс и да променя реални обществени отношения. Въз основа на новата си книга „Изкуство на събирането“ (The Art of Assembly) немският критик и куратор Флориан Малцахер коментира проекти в политическия театър през последните години (на артисти като Мило Рау, Римини Протокол, творческия колектив Building Conversation и др.), които пренасят в театъра формати на различни по вид политически форуми – срещи на върха върху климата, парламентарни събрания – или пък съдебно заседание за творческата свобода и цензурата, прекрачвайки границите между изкуство и реалност. В техните рамки зрителите стават участници и изпълнители, пораждат временни общности и политическият им потенциал е, че се превръщат в среда на изпробване, анализиране и дори преоткриване на форми на съвместно съществуване, взаимодействие и съотнасяне към теми, засягащи общностното живеене. Така те трансформират театъра в публично пространство с уговорката, че остава напрежението между реалното и фикционалното, символното. В своята презентация театралната практичка и авторка Едит Калдор (Унгария/Нидерландия) постави под въпрос определянето на театъра като публичното пространство – т.е. че е отворено за всички, неконтролирано, с нейерархични отношения и пр. И с това предизвика леко терминологично объркване. „Да обявим театрите за частни пространства тогава!“, провокира от публиката режисьорът Енкиду Калед и по-скоро неоснователно, защото има разлика между публично пространство и публична институция, каквито са държавно и общински субсидираните театри, делегиращи на ръководен екип правото да ги управлява спрямо определени правила. Дискусията, модерирана от Симоне Вилайт от берлинския център за съвременен танц „Уферщудиос“, се заформи около въпроса за функционалността и ефективността на театъра наистина да влияе върху обществото. В нея се сблъскаха различни визии, различни еднакво валидни позиции. Ако Едит Калдор настояваше, че театърът не е функционален, че няма пряка полза от него и е най-вече място за мислене, Флориан Малцахер изтъкна, че вълната в политическия театър през последните 20 години реагира именно срещу идеята за безполезността на театъра, като търси непрекъснато предоговаряне на неговата роля в обществото. „Изкуството може да бъде полезно, но е важно да не се инструментализира“, подчерта той. Към панела се присъедини и хореографката и режисьорка Клаудия Босе (Австрия/Германия), която много точно отговори на въпроса, като сподели, че за нея функцията на изкуството е да предлага през своите средства естетическа артикулация, която създава други реалности и може да подрива функционалността, през която от артистите непрекъснато се изисква да се легитимират. То има силата да пренастройва начина на мислене и властовите отношения, в които сме вградени. Същевременно тя отстоява правото му да бъде напълно безполезно, а ролята на институциите е да осигуряват необходимото време, пространство и подкрепа за артистите. Танцовият артист Аркади Зайдас (Белгия), който се занимава основно с документални представления, заяви, че се интересува от практики, способни да направят театъра полезен, функционален, но в един много специфичен смисъл. Артистичната програма на хореографската среща включи неговото представление „Некрополис“, за което той проучва информация за загинали по пътя към Европа емигранти и бежанци, допринасяйки за изграждане на действителна документация за тях.
Финалният панел съчета сравнително несръчно няколко нива на говорене за „Изкуството като средство за оцеляване“, както гласи неговото заглавие. Михаела Михайлов, драматург и театрален критик от Румъния, описа ситуацията на съвременния независим артист като подложен/а на радикално изтощение от една дисфункционална система. Докато двигателната сила на артиста е страстта към изкуството, конкуренцията, нуждата от поддържане на видимост и икономическата несигурност го вкарват в цикъл на безспирно кандидатстване и отчитане на проекти, непрекъснато адаптирайки се към нови условия, и това застрашава в крайна степен неговото физическо и психично здраве. Опирайки се на Марк Фишър и неговото есе „Капиталистическият реализъм“, Михаела Михайлов призова за реполитизиране на психичното здраве в контекста на независимия културен сектор, защото „системата те разболява“.
Добре познавайки начина на работа в този сектор и разпознавайки много от ситуациите, които презентаторката описа, усетих как в мен се надига стена срещу спекулативния начин на говорене, който представя идеологически аргументи като факти. Съпротивата ми се насочи най-вече срещу представянето на артиста като жертва. А какво стана със способността за действеност, за индивидуални избори и отговорности? И дали няма да е по-конструктивно да се назоват реалните проблеми на системата, като ограничените бюджети и свръхбюрократизирането например? Но се съгласих с Михаела Михайлов, че е необходимо не „оцеляване“ в условията на това „радикално изтощение“, доколкото оцеляването е свързано със запазване на някакво статукво. Тя вижда справянето с него в една „нова парадигма на индивидуална и колективна грижа и емпатия“, като остава да се измислят новите практики и дискурси за тях.
Панелът донякъде имаше за цел да запознае международните гости в публиката със ситуацията на други страни извън Европейския съюз в чувствителни региони, като Молдова, за която говори визуалният артист и куратор Владимир Уз. А в последващата дискусия своя опит на артисти, за които професията им и заниманията им с изкуство наистина са се превърнали в средство за оцеляване, споделиха Рита Лира, Ана Кюрючюшюн и Енкиду Калед, който бяга в Белгия от войната в Ирак. Много емоционално и интересно той разказа, че основният избор, който е направил за себе си, е да не бъде част от насилието и така заминал за Брюксел, където сцената го приема. „Това е най-доброто място за правене на изкуство. Мога да критикувам тамошната система от сутрин до вечер и го правя намясто, но същевременно признавам, че в Брюксел има много добри условия за един артист и хората са изключително отворени.“ Постепенно той намира и своя начин за правене на театър, който едновременно да го изразява и да е интересен за изключително разнообразната публика. Ана Кюрючюшюн е физически артист, терапевт и тя сподели, че в момента за нея изкуството е форма на справяне с травмата от войната в родината ѝ. След инвазията на Русия в Украйна Рита Лира намира възможност да живее, работи и учи в Париж. Тя разказа за изключителната подкрепа, която международната общност оказва на украински артисти с осигуряване на резиденции, различни възможности за работа и платформи за изява. И все пак въпросът какво още може да се направи за артисти от зони на война и конфликти, отекна много силно. Идеята за подпомагане на инициативи за събиране на оръжие предизвиква противоречиви реакции и може би това е по-скоро нещо, което трябва да изискваме от нашите правителства. Рита обърна внимание, че е все по-необходимо фестивалите да имат чувствителност към тези проблеми и да не програмират в общи събития артисти от държави в конфликт. Въпросът дали през изкуството тези конфликти не могат да се договарят на друго ниво, остава отворен.
Не съм сигурна дали всички тези изключително комплексни въпроси съответстват на мото като „Да празнуваме бедите“. От него си взимам усещането едновременно за крах и надежда. Но със сигурност са необходими срещи и дискусии за тяхното обсъждане на „бедите на днешното време“, осмисляне и достигане до решения, заредени с едно по-добро бъдеще.
Следваща международна среща от поредицата Choreographic Convention е през ноември 2024 г. в Загреб, Хърватия, под мотото „Тела в свободно падане“ (Bodies in the Free Fall).
Choreographic Convention е част от проекта Life Long Burning (LLB3) – Futures Lost and Found, съфинансиран по Програма „Творческа Европа“ на ЕС.
Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Целева подкрепа „Творческа Европа“.
Ангелина Георгиева е театрален и танцов критик.