Основано през 1999 г., Венецианското биенале за танц е най-новото под шапката на биеналетата за изкуства в града на гондолите и все още набира популярност. Между 23 юли и 1 август 2021 се състоя петнайсетото му издание и първото под артистичното ръководство на Уейн Макрегър, избран с четиригодишен мандат. Известният британски хореограф несъмнено успя да придаде нещо от своята индивидуалност на фестивала. Негов двигател беше автентичният интерес и респект към творчеството на артисти от различни култури и поколения, а в сърцето му беше положен Танцовият колеж, подкрепящ развитието на млади хореографи и изпълнители. Програмата премина под мотото „Първото сетиво“. На фона на наложения от скорошната пандемия императив за социална дистанция, то изтъква значението на танца като изкуството, което демонстрира общуването ни със света през тялото: „В основата на танца е първото сетиво (допирът). Чувството за общност и заедност присъства в тъканта на избраните представления. В тях съдържанието произлиза от взаимодействието и колективното преживяване“, пише Макгрегър в програмните си изречения. Фестивалът представи оригиналния танцов език на десет съвременни хореографи от Европа, САЩ и Африка, които не са сред „обичайните заподозрени“ по големите форуми. Като базираната в Ню Йорк Пам Тановиц например, знаково име в САЩ, а все още непозната в Европа. В нейната New Work for Goldberg Variations в центъра на сцената е пианото на Симон Динерщайн, която изпълнява своята чувствена интерпретация на прочутата композиция на Бах, обградена от осем танцьори. Те навлизат в свободен диалог с музиката, демонстрирайки Тановиц като наследничка на традицията на Мърс Кънингам и Пол Тейлър със собствен почерк. В програмата достойно място зае и едно от новите лица на италианската сцена, Марко Д’Агостин, с необичайното му one man show „С най-добри пожелания“. Солото е своеобразно писмо към починалия през 2012 г. изпълнител и хореограф Найджъл Чарнок, съосновател през 1980-те на легендарната британска компания DV8. В умело съчетание между театър, танц и кабаре, Д’Агостин разиграва фигурата на шоумена, вкарвайки препратки към характерния експресивен, чувствителен и гротесков стил на Чарнок, имитира пози на рокзвезди… Изпълнението му е наситено със спомени за всички онези артисти, които са хващали микрофона и са завладявали публиката, а сега обитават сцената като духове от миналото. Той говори, пее, внася на сцената различни предмети, които следва да я направят тържество на забавлението, но то е пропито с болка, любов и болезнено усещане за нетрайна илюзия. То не отне вълнението накрая, когато Д’Агостин остави публиката да припява след него стих за силата на сцената да вдъхновява и да ни помага да виждаме светлина в тъмнината.
Сред централните събития на биеналето е връчването на годишните му награди. Жермен Акони от Сенегал получи „Златен лъв“ за приноса ѝ за развитието на африканския съвременен танц. Наградата „Сребърен лъв“, открояваща млади артисти, бе присъдена на Уна Дохърти от Северна Ирландия, която е и сред хореографите, избрани да бъдат подкрепени от мрежата на европейските фестивали Big Pulse Dance Alliance. Представлението ѝ Hard to be Soft. A Belfast Prayer доказа всички основания за това. То създава дълбоко смущаващ, но и емпатичен физически портрет на Белфаст, където Дохърти е израснала, и показа ангажиращ движенчески език, съчетаващ плавен съвременен танц и театрални жестове, извайващи разпознаваеми типажи. Сцената е обградена от конструкция, която наподобява клетка, а на моменти придобива очертанията и на катедрала. На фона на записани гласове от Белфаст и обработена литургична музика с протяжни тонове, Дохърти прави видими насилието и скритата уязвимост, присъщи на общност, която обикновено не се появява на танцовата сцена. В нея животът е сякаш предопределен от класата, в която си роден, а човек изглежда затворен във фиксирани образи на мачото или войнствената женственост, енергично предадена от момичетата на т.нар. Sugar Army – сцена, в която Дохърти винаги работи с непрофесионалисти от града, в който се играе представлението.
„Одисей“ на френския хореограф с алжирско потекло Ерви Куби създаде атмосфера на съноподобно и мистично пътешествие заедно с певицата Наташа Атлас, чиято музика съчетава влияния от Изтока със съвременна електроника. Тя сякаш обединява всички женски образи от Омировия епос в ролята на разказвач, а около нея четиринайсет танцьори с богата техника, съчетаваща брейк и съвременен танц, се понасят в почти акробатична хореография, въртят се на глава, тела летят нависоко сред бели призрачни завеси. Те навяват асоциации за вълненията на море, което пренася във времето митове, помни потоци от хора с техните истории и пресреща различни култури. В свои интервюта Куби споделя, че така вижда цялото Средиземноморие, с чийто регион са свързани неговите корени.
„Стая с изглед“ на интердисциплинарния колектив (La)Horde и техно гуруто Rone с Националния балет на Марсилия сложи ударен финал. В разговор с артистите, който следваше всеки спектакъл, създателите му споделиха, че са искали да пренесат на сцената енергията на поредицата бунтове по улиците на Европа и САЩ през последните години. Сред сцената са разпръснати огромни скални блокове, които формират пейзаж на един разпадащ се свят. Изпълнителите са в странни облекла и танцуват като в транс на пулсиращата музика на Rone в ролята на диджей на парти на последните оцеляващи. Телата им са като в екстаз от крайна свобода, който ги тласка от първична страст до яростно насилие. Хореографията съчетава клубни танци, композиции на забавен каданс, които рисуват живи картини на сурова енергия, преминава през напомнящи на племенните танци в кръг, достига до гневни жестове на хвърляне на камъни и бунт пред лицето на публиката. Този бяс се трансформира в хода на изключително енергична сцена с жестове, с които всеки удря своето тяло, сякаш казва: „Това съм аз. Приеми ме!“, и намира умиротворение във финална мелодия, изпълнена от всички заедно и подета от публиката. Силно послание в свят, раздиран от конфликти и натрапчиво усещане за срив.
Ангелина Георгиева е театрален и танцов критик.