Sight Seeing | Снимка: Dieter Hаrtwig
ролята на куратор. По повод участието му във фестивала „Антистатик“ 2022 Пламен Харманджиев разговаря с него за основните интереси в необичайните му артистични акции и творби.
Идваш в София с „Дуети с абстракция“, като ще направиш и ателие с петима български танцови артисти. Представял си този пърформанс в Музея за съвременно изкуство в Москва, като в него си взаимодействаш с различни абстрактни произведения от визуалните изкуства и се стремиш да изградиш връзка с тях чрез танц. Каква беше изходната ти позиция в този проект и как избираш творбите, с които да работиш при всяко негово представяне?
Аз се интересувам много от идеята за сблъсъка. Една автомобилна катастрофа е нещо много болезнено, драматично и негативно, но намирам сблъсъка за впечатляващ от концептуална гледна точка. Това е, защото в него две тела, които обичайно не си взаимодействат, се срещат изключително интензивно. В катастрофата материалът на колата може да проникне в човешкото тяло, което е много брутално и болезнено, но носи в себе си впечатляващ артистичен и материален потенциал. В моите пърформанси се интересувам от идеята за сблъсъка в един много широк смисъл. Сблъсъкът на концепцията за абстрактното с едно много физическо, търсещо, жизнено и дори, може би, шизофренично емоционално тяло. Това са две полета, които са много различни и обичайно не биха се срещнали. Това бе и изходната ми позиция.
Както знаеш, аз идвам от полето на скулптурата и обичам да работя с материали, за да създавам светове с техни собствени правила, кодификации и естетики. От друга страна, също харесвам сблъсъка с това, което вече е вече налично и е насреща ми. Попитах музея в Москва с какво разполагат в своята колекция и от нея се спрях на четири творби, които представят различни подходи към идеите за модернизма и абстракцията. Интересувах се от това да работя в широк спектър и затова се спрях на различни дисциплини и формати – картини, фотография, скулптура. От там се родиха четири дни с четири творби и сходна рамка, но всеки един от тях бе различен, поради многобройните импулси, идващи от отделните произведения, които бяха базата на моето движенческо изследване.
Каква e връзката, която се опитваш да изградиш? За мен бе впечатляващо да разбера, че това е пърформанс, който трае няколко часа на ден в продължение на няколко дни и се чудя какво мотивира твоето движение. Бързо става ясно, че тези творби не са просто част от сценографията или пространството, а имат собствено и различно присъствие.
Мисля, че въпросът за мотивацията е ключов. Мотивацията е опитът да се свържеш на емоционално, чувствено и телесно ниво с едно абстрактно произведение, което само по себе си представлява невъзможност. Аз работя много около теории като обектноориентираната онтология, спекулативния реализъм и други, които отричат превъзходството на хората над другите тела и материи. Исках да видя докъде мога да стигна в изграждането на връзка с една картина. Това е дует. Аз се опитвам да танцувам с картината и, разбира се, не мога да я докосна или да я взема в ръце и буквално да танцувам с нея. Има една невъзможност на достигането, на допира и на сливането, но и непрекъснат опит за това. Това е моторът. Опитът е мотивацията. Опитът да достигнеш възможно най-близко. Каква информация мога да получа, какви фантазии поражда в мен, за да ми даде материал да танцувам. В спектакъла силно присъстват копнежът и желанието да отидеш някъде, където не можеш да бъдеш.
Аз импровизирах по четири часа на ден. За мен бе предизвикателство да се поставя в тази среда, която изтощава не само тялото, но и креативността ми. В даден момент си казвах: „Не мога повече!“ Трябва да се изправяш пред тази умора. Аз обичам да гледам на нея като на материал – да останеш с чувството, че не знаеш как да продължиш, че вече си направил всичко и си останал без идеи, за да видиш къде то ще те отведе. По време на пърформанса винаги имаш публиката, пространството, шума, света отвън. Произведението е в центъра, но около него съществува една цяла слънчева система. Един организъм около творбата, който я представя, поддържа жива и съхранява – всичко това е част от пърформанса. Аз играех с тази граница, като например отворих прозореца и се качих на него, което уплаши охранителя, или излизах от помещението и слизах по стълбите. Така и не наруших рамката, но я дразних и изпробвах, драсках я и я огъвах тук и там, но не напусках „контейнера“ и работих с това триене.
Бих искал да направя мост с друг елемент от пърформанса и нещо, с което често работиш, а именно текст и слово. Често на сцената използваш академични текстове, а понякога създаваш и фикционални текстове, които сякаш са породени от изследване върху теория.
Това е много точно казано. Преди съм го правил и това е едно доста сложно поле, защото можеш да отвориш големи теми, но неизменно се сблъскваш с бариери. Аз работя с академични текстове, които фрагментирам, пренареждам, допълвам с фикция и чрез тях играя с конструкцията на реалността – какво е познание, кой го дефинира и какви са йерархиите на знание? Имам много въпроси около генерирането на знание и понякога те носят със себе си известна несигурност. Тенденцията е да намалявам текстовете и да се връщам към телесността – да говоря повече чрез тялото, но текстовете все още присъстват в работата ми.
В „Дуети с абстракция“ заедно с музиканта имахме срещи насаме с всяка творба преди самия пърформанс. Подготвихме списък с факти – биография на артиста, контекст на създаване – и го обединихме с нашите асоциации. Какви чувства поражда, какво ни свързва с произведението, какво провокира то у нас. Аз интуитивно избрах комбинация от думи и теми, които принтирах и разпръснах из пространството. Те се превърнаха в малки „острови на съдържание“, които бяха малки „котви“, към които да се обърна. Това беше много полезно за мен, защото всичко може да е импровизация и това е прекрасно, но човек може лесно да се изгуби в тази луда свобода и нещата да станат напълно произволни. Аз четях кратките фрагменти на себе си, както и на глас, за да предоставя контекст на публиката. Но тази моя работа също е и изследване. Това съм аз, откривайки неща на живо. Това е работно пространство и се опитвах да разтегна и абстрахирам думите, за да могат да се превърнат в звуци и тъкан, а не да бъдат единствено носители на значения.
Тук бих искал да те насоча към музиката. Често работиш с музиканти на сцената, които са участници в процеса. Дори музикалните инструменти са част от сценографията, почти като скулптури.
Идвайки от скулптурата, аз се интересувам от скулптурните качества на музиката и на музикалните инструменти. Във всеки проект, в който работя с музиканти, от самото начало мисля за това как те и техните инструменти ще присъстват на сцената. Обичам да придавам присъствие на всички елементи, с които работя. Харесвам телесността на музиканта. В спектакъла ми “HighWay” музикантът свири на пиано и прави електронна музика без много движение. Затова реших да го облека в бельо за балет. Голотата придава по-голяма видимост на телесността, свързана в случая със създаването на музика. Аз също използвам тялото му като материал – нося го, обръщам го, влача го. Огромната тема за материалността продължава и в музиката.
Зависи от проекта, но винаги се опитвам да въвлека музикантите на възможно най-ранен етап и да работя с тях в диалог. От началото създаваме паралели между музиката и движението и търсим как те си взаимодействат. В моята работа се интересувам от достигането до различни вариации и от идеята за пейзажа. Работил съм с различни инструменти, с електронна музика и пеене на живо. В “sight seeing” музикантът е танцов артист и поп звезда и в отделни моменти аз напълно изчезвам. Искам да поканя широкия свят на музикантите и да видя сложността на всеки един артист.
Концептуално се интересувам от това да работя с широк спектър от идеи. Може музиката и движението да са в контраст или да си противоречат – силна музика и бавно, чувствено тяло; или може двете да бъдат в синхрон и музиката да ме води. Също така се интересувам и от целия спектър между тези две крайности.
Вече стана дума за това, но все още съм любопитен за твоя подход като скулптор към обектите на сцената.
Всичко идва от работата ми в студиото и изследванията, които предприемам. Аз следвах визуални изкуства и от там се научих да обработвам материалите с ръцете си. Интересувам се от различни тела и техните свойства. Те могат да бъдат човешки тела, материални тела, може да бъде тялото на пространството или на институцията, или дори енергичното тяло на публиката. Искам да въвлека всички тях в работата си.
Подходът ми към материалите и обектите може да се разпростира от създаването на атмосфера – дори илюстративна и декоративна, до това те да са същинска част от енергичното тяло на работата. Методите, които развих, произлизат от прекарването на интимно време с тях. Това също идва от практиката ми във визуалните изкуства и в студиото, където прекарваш целия ден сам с материалите си. Когато правиш танц, споделяш стриктен график с други хора, което е прекрасно, но така се създава една различна динамика. Споразумението е различно. Много обичам, когато танцьорите си тръгнат, да остана в пространството. Да запаля цигара, да изпробвам нещо, да мисля, да ходя из него. Сближавам се с обектите, докосвам ги, усещам ги и виждам каква информация получавам от тях – дали са студени или пък топли, какви са повърхностите им, миризмата им, какви са форми им, какви препратки носят в себе си. Металът например е по-брутален; глината е мека, земна и древна. Има толкова много информация, която можеш да получиш и да я разгърнеш в обмен – обектите ти дават информация, но ти също им отвръщаш с информация. Обичам да използвам следния пример. Често се възприемаме за господари на обектите. (Взима чаша в ръката си). Вдигам я, свалям я, контролът е при мен, но този обект има определена тежест и форма, той променя ръката ми, въздейства върху мускулите ми и ме движи. Можеш да разгърнеш тази връзка в диалог и танц.
Ти отвори своя галерия за танц в Берлин и тя се казва New Fears („Нови страхове“). Може ли да разкажеш за нейната концепция и как тя се отнася към артистичната ти практика?
Откакто се преместих в Берлин и станах част от танцовата програма на HZT (Висше танцово училище в Берлин към Университета за изкуства), организирам малки събития в различни алтернативни пространства. Винаги съм обичал да създавам разни рамки и да каня разнородни хора, за да видя какво те ще направят в тях и отвъд границите им. Така че винаги съм имал интерес към кураторската практика и събирането на хора заедно. С времето все повече осмислям тази разширена роля на куратора като част от артистичната ми практика.
Следвайки скулптора и инсталация в Брауншвайг и Виена и навлизайки в последствие в танца и хореографията, аз се намирам между различните контексти на галерията, музея и театъра. През годините това доведе до идеята да създам платформа, където тези различни подходи и техники могат да се срещнат. Осъзнах и липсата на изложбено пространство за танц и пърформанс. Във визуалните изкуства една галерия придружава артиста за по-дълъг период от време, докато в независимата танцова сцена подкрепата обикновено е по-краткосрочна и свързана с публично финансирани проекти.
Идеята ми бе да създам платформа за млади артисти, за които смятам, че заслужават повече видимост и подкрепа, която аз може би мога да им предоставя. Към този момент галерията представя осем артисти. Винаги каня по двама артисти – един действащ в Берлин и друг, базиран на друго място, за двуседмична микрорезиденция. Те не са задължени да работят заедно. Намерението ми бе да създам пространство, в което могат да съществуват съвместно, с възможност да се развие някаква органична връзка помежду им. Към тях винаги присъства и трети човек, който отговаря на хореографската работа с написан текст. Той е автономно произведение и се публикува в малък формат като нещо трайно, което да остане предвид ефимерната природа на танца и пърформанса.
Дуети с абстракции
9 май / 19:00 / Национална галерия “Квадрат 500”
Юлиан Вебер (Германия) е хореограф/танцьор, визуален артист и сценограф. Учи скулптура във Висшето художествено училище в Брауншвайг и в Академията за изкуства във Виена. Следва хореография в Центъра за танц (HZT) към Университета за изкуства в Берлин и в Theaterschool, Амстердам. Сътрудничил е с Борис Шармац, Тино Сегал, Мег Стюарт и Джереми Уейд. Отличен е с престижната награда Berlin Art Prize 2015. Основава NEW FEARS – галерия за танц и пърформанс в Берлин.
Пламен Харманджиев завършва театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Той е част от магистърската програма по театрознание, кинознание и медийни науки на Виенския университет.