Кабаракимера | Снимка: Jose-Caldeira
ЛАНДЕР ПАТРИК: ТАНЦЪТ Е СВОБОДНА ТЕРИТОРИЯ
Ландер Патрик e едната половина от колектива Jonas&Lander, обявен два пъти за Aerowaves Priority Company, редовен гост на световните танцови сцени и носител на множество награди и номинации. Работата им поставя акцент върху музиката и жестовете.
Коя е най-голямата сила и кое е най-голямото предизвикателство пред съвременните изпълнителски изкуства, които виждате като хореограф и изпълнител?
Трудно е да отнеса моята реалност към по-голямата картина, но все пак смятам, че в съвременните изпълнителски изкуства откриваме тялото, което има силата да общува със средства, предшестващи словото и стигащи отвъд него. Танцовото представление се превръща в церемония, която ни позволява да съградим свое пространство на свободата. Тялото, жестовете, гласът – с тях можем да преобразим по безброй начини слоевете на сценичното действие, да престъпим значенията им. Отварят се нови възможности да разберем неподозираните способности на тялото. Това е най-голямата сила – да съградиш територия, където да бъдеш свободен. Предизвикателството идва от непосредствените нужди за оцеляване, така да се каже, при осъществяването на всеки проект. Продукцията, набирането на финансиране, логистиката и подобни неща понякога могат да заприщят енергийния поток на творчеството.
Хореографската работа е споделена между Вас и Жонаш Лопес. Как ще опишете творческия Ви подход?
Отиваме в студиото, преобличаме се, загряваме. Оттам нататък се стремим да съставим движенчески репертоар, който е специфичен за конкретния спектакъл. Ключът е в изследването на потенциала на движенията от различни ъгли. Не сме чак такива привърженици на импровизацията като метод. Харесва ни обаче да играем – с натрупания материал, с партитурата, с правилата. Нашият подход в хореографията донякъде прилича на писането. Написваш текста, връщаш се и виждаш, че дадена дума или израз могат да се заменят с по-подходящи. И започваш да ги търсиш. Историята, идеята остават същите, но си служиш с друг речник, за да ги предадеш по-добре. Първата пълнокръвна хореографска колаборация между мен и Жонаш е спектакълът АДОРАБИЛИС, тъй като преди това двамата по-скоро се допълвахме взаимно в творческия процес.
АДОРАБИЛИС е част от програмата на ONE DANCE WEEK 2022. Може ли да ни кажете повече за спектакъла?
Отправната точка беше създаването на танцов лабиринт, който започна от широката тема за празнотата, заобиколи предпоставената логика и провокира екзистенциални разсъждения. Спектакълът поставя въпроси за природата, животните, за божественото и хищничеството, поради което трудно се побира в дефиниции. В него е примесена и особена чувствителност на границата на мистиката и догмата, която изпитахме по време на пътуване в Мароко.
В спектакъла CASCAS d’OVO (2013), с който правите пробив на международната сцена, двамата с Жонаш задавате ритъма, разменяйки си плесници със завързани очи. Творбата предлага на публиката не агресивен, а хумористичен прочит на връзката между двама души. Откъде дойде тази идея и как ще обясните успеха?
Искахме да установим телепатия между нас чрез музикална партитура, която никой друг не би могъл да чуе. Подобно на мелодия, която звучи в главата ти. Първо решихме изпълнението да е в абсолютна тишина, а двамата да се водим от вътрешния си пулс. Е, това се оказа невъзможно. (Смее се). Така сменихме подхода, изхождайки от звука и ритъма на зашлевяването. Не съм убеден какви са причините за успеха на спектакъла. Навярно обяснението е в двойствената чувствителност от плътни и крехки нишки, която се предава на публиката – плътни, защото това, което правим, е физическо и осезаемо, и крехки, защото поставяме неизказани неща, демонстрираме уязвимост.
В MATILDA CARLOTA (2014) оперната музика е основен компонент на драматургията. Представяйки славния и декадентски залез на диви като Мария Калас и Едит Пиаф, спектакълът провокира емпатия. Жонаш пее, а Вие свирите на пиано, докато танцувате. Какво означава да изпълняваш две изкуства едновременно?
За мен спектакълът е доста сложен. Обожавам онова чувство на световъртеж, когато излезеш на сцената, затова често довеждаме изпълнението на ръба. Да, Жонаш пее, но той не е оперен, а фадо певец, и аз свиря на пиано, без да съм пианист, което още повече засилва това усещане. Истински се наслаждаваме на спектакъла, защото предизвикателството е голямо. Целта ни беше да създадем колективен катарзис именно чрез музиката, да въвлечем зрителя в преживяването. Музиката е вулканът на представлението, тя е моята движеща сила, защото мисля за танца в ритмичен смисъл. Това личи в спектакъла BATE FADO, който е и концерт на живо, вдъхновен от изгубения танц фадо. Нямаме архивни данни за него, а само писмени свидетелства за неговия характер, за неговия дух като културна практика. Съживяването на този дух беше красив опит, който ни донесе силно удовлетворение.
Работили сте с хореографи като Марлене Монтейро Фрейтас, Клара Андермат, Жером Бел, Вера Мантеро и много други. Кой е най-важният урок, който научихте от тях?
Щастливи сме, че сме били рамо до рамо с хора, на които се възхищаваме. Учиш се при всички положения, попиваш опит, дори да не е най-добрият възможен, имаш пример и решаваш какво искаш. Същото важи и за уроците от приятелите, природата, книгите, музиката, всичко въобще. Освен това, тъй като сме водили практически ателиета с местни португалски общности, искаме и за нас е важно да интегрираме хора извън сферата на танцовите професионалисти. Те са отворени и работата с тях също е много обогатяваща.
Португалия има свежо младо поколение от танцови артисти. Как се развива сцената и какво мислите, че ѝ предстои?
Харесвам нашата сцена. Мисля, че тя е много богата, свежа и разнообразна. Хората са настроени приятелски, липсва токсична конкуренция. Артистите се подкрепят. Смятам, че са налице всички предпоставки Португалия да се превърне във важно място на международната карта на съвременните изпълнителски изкуства.
Адорабилис | Снимка: Mariano Silva
КАТАРИНА МИРАНДА: ДА СТИГНЕШ ОТВЪД РЕАЛНОСТТА
Катарина Миранда работи с различни художествени езици, преплитайки образи, движение, глас, сценография и светлинен дизайн. Тя разглежда тялото като изразител на медитативни и хипнагогични състояния, а също и на жестове и процедури, заложени в дълбокото преживяване на мига на настоящето.
Вашата хореографска работа е изтъкана от интереса към алтернативните състояния на тялото, особено т.нар. хипнагогични състояния между съня и будността. Откъде идва този интерес?
Като артист се вълнувам от множество процеси, свързани с възприятието, изразяването и създаването на дискурси, както и от идеята за навлизане в различните гънки на реалността (по Уилям Бъроуз) в концептуален или сетивен смисъл. Нашите умове и тела са рецептори, които, ако бъдат активирани, могат да увеличат потенциала на сетивата и битуването ни между същностите. За мен това е възможност за разрастване на жизнения опит, а не бягство. И тя не може да се приватизира, тъй като всеки изпитва тези фантазии, просъници и алтернативни състояния на ума.
Спектаклите Ви разпалват колективното въображение чрез жестове, движения, глас, светлина и други изкуства. Как намирате точните форми в прехода между реалност и фантазия?
За драматургична основа често създавам набор от пространствени, времеви и физически системи от правила. Така генерирам образност, която е едновременно достатъчно близо до осезаемите закони на реалността, но и достатъчно далеч от тях, за да ускоря потенциала на пространствата на въображението. Така всеки зрител е подканен да намери себе си.
Какви техники, похвати и инструменти използвате?
Започвам с конструирането и съотнасянето на идеите. След това избирам най-добрите форми и инструменти на драматургията – дали представлението да е концерт, танцов спектакъл, филм… Изникват въпроси, например какъв ритъм да използвам, какво пространство, както и за физикалността на изпълнителите. Процесът е вълнуващ, защото търсейки прилива на творчеството, оставам отворена към нови техники и екипна работа с нови хора. Понякога се получава така, че идеите ни се допълват взаимно или се развиват едновременно. Понякога по естествен път се отключват нови въпроси, когато хореографията, осветлението или музиката напреднат в своето развитие. Настройваме тези теми, елементи и детайли, докато не бъдат споени в цялостна архитектура. Всеки нов проект е ново предизвикателство!
Как избирате танцьорите, с които работите?
Търся конкретни характеристики у танцьорите, така че да откликнат на идеята и естетиката, които им предлагам. За КАБРАКИМЕРА търсих изпълнители, които да могат да карат ролкови кънки, да имат силно присъствие и чиста артикулация на жестовете, но също да добавят ниво на агресия, игривост и риск на сцената. Така формирахме екип от трима танцьори и един кънкьор. Спектакълът стана възможен единствено заради силната връзка между тях. Подобни процеси протичат и с артистите, работещи с осветление, музика, сценография или дизайн на костюми. Щом са родени в диалог, представленията израстват неимоверно заради приноса на всеки един от екипа.
КАБРАКИМЕРА, който е в програмата на ONE DANCE WEEK, е вдъхновен от скоростните спортове. Как започна всичко и кое беше най-голямото предизвикателство?
В началото беше желанието да изследвам „нагона към смъртта“, който по терминологията на Юнг се отнася до енергията, която едновременно подтиква към съзидание и унищожение. Това е копнежът да изпитам тялото в непознати ситуации, дори такива на неудобство или риск, които отразяват ускорението на историята на човека, технологията и капитала. Оттук дойде идеята за трансчовешко тяло с протези на краката, които да му позволят да се движи на нова предавка, но и да му създадат нови физически ограничения. Те на свой ред катализират създаването на специфичен хореографски речник. Тези протези (ролкови кънки) предават на изпълнението допълнителен пласт. Това е препратка към древногръцкия театър и по-специално, към изпълнителите с котурни, които са проводници на комуникацията между божествения и хорския свят. Те не са били нито богове, нито хора.
Идеята за класическия танцьор също е загатната в спектакъла, напомняйки, подобно за лутащ се призрак, за ефирното и символично тяло на сцената. След като решихме за кънките, започнахме да проучваме скоростните спортове – фигурно пързаляне, хокей, колоездене – и незабележимите коридори, знаци и карти по земята, които ориентират онези, които карат кънки за развлекателни, състезателни или социални цели. Най-трудно беше танцьорите да се научат да се пързалят. И така, телата в КАБРАКИМЕРА се превръщат в трансчовешки носители на футуристична естетика. Те умело се движат в система от кодирани пространствени пътища и комуникационни канали, докато тя не започне да се срива под напора на собственото си насищане. Светлината и музиката паралелно изпълват спектакъла с автономно присъствие. Изникват въпроси с отворен край за формите на диалог, съжителство и съществуване.
Какви предизвикателства срещат португалските хореографи, за да направят успешна крачка към международно признание?
Ключово е да си гъвкав и издръжлив, да си верен на своите идеи и творчески устрем. Важно е да останеш свързан с настоящия контекст и да разбираш цялостната система на изкуствата. Да твориш в полето на танца не е индивидуално усилие, защото то въвлича невероятни екипи, отношения с културни организации и артисти. Последователността и удовлетворението също са много важни аспекти, така че да не се изгубим по пътя.
Вярвам, че португалските артисти, хореографи, музиканти и филмови дейци отчетливо изграждат своите дискурси по пробивен, бурен и поетичен начин. Тук има едно щуро разнообразие от естетики и посоки, но и една кохерентност, която задава общ контекст. Присъща му е, струва ми се, искрената и проникновена нужда да изразява нови космологии.
Цветана Георгиева завършва политология в Софийския университет, защитава магистратура по специалността „Виртуална култура“. Автор е на статии в различни медии, като в последните години работи основно с теми от областта на културата и съвременните изкуства.