Снимка: Fabio Sau
Силвия Грибауди е сред най-важните хореографски имена на италианската съвременна танцова сцена. Родена в Торино, тя се занимава активно с класически балет и е била част от трупата на театър „Ла Фениче“ във Венеция. След като тялото ѝ се променя и престава да отговаря на изискванията за класическа балерина, Грибауди започва да разширява хоризонта на представата за това кое тяло може да бъде на сцената и как присъства то на нея. Все пак в представленията на Силвия Грибауди, в които тя почти винаги участва, ясно личи положителното отношение към класическата постановка на тялото и движението, понякога свръхестетизирани до изящество.
Съществено за творчеството на Силвия Грибауди е понятието за красота. Тя го разглежда в представления, фокусирани върху остаряващото тяло като „Каква възраст играеш?“ (What Age are You Acting?) и „Над 60“ (Over 60) или в други , които настояват на челен сблъсък със стереотипизираната представа за красота като „Грации“ (Graces) и „R.OSA – упражнения по нови виртуозности“ (R.OSA – Exercises for New Virtuosities). Също толкова важна за нейния хореографски език е постоянната връзка с публиката, която тя мисли като още един от танцьорите на сцената. Още два елемента съпътстват задължително работа ѝ: голотата и иронията. Голотата представлява постоянен изследователски интерес за нея, а в личния ѝ творчески код иронията означава да говориш сериозно за нещата. На по-формалистично ниво работата на Силвия Грибауди е съсредоточена в съчетанието на фрагменти в устойчива цялост на нейните представления. Тя е хореограф, който проявява особена прецизност по отношение на драматургичната им структура.
На 24 октомври 2021 тя гостува на фестивала One Dance Week в Пловдив с многократно награждавания спектакъл „Грации“ от 2019 г. Това е и повод за разговора ни с нея.
Снимка: Matteo Maffesanti
Как преосмислихте присъствието и идеята за тялото на сцената при преминаването от канона на класическия балет в полето на съвременния танц?
Много харесвам класическия балет, защото той е насочен към по-голяма аудитория и носи много красота, история и дълбочина. Опитвам се да допълня тези елементи в работата си днес и да движа телата към онзи вид красота, която може да бъде постигната в балета, но уважавайки техните естествени форми. Вдъхновява ме идеята за виртуозност в балета, която е фундаментална за всяко представление, и силно ме очарова фактът, че всяко тяло може да има своя собствена виртуозност.
В „Грации“ класиката е намесена съвсем директно.
Отправна точка на „Грации“ беше скулптурата на Антонио Канова „Трите грации“, създадена между 1812 г. и 1817 г. В нея Канова преразглежда митологичното значение на грациите, дъщери на Зевс: Аглая, Ефросина и Талия. Трите богини разпръскват разкош, радост и благоденствие в природата и в човешкия свят.
В представлението „Грации“ се питаме заедно с Матео Мафесанти – с него работим върху драматургията му – как искаме да мислим иронично тази идея за красота през и отвъд пола. Затова и Трите грации са мъже, а заедно с тях е жена, която представлява модел за вдъхновение, но и която всъщност е много далеч от днешния стандарт за женска красота.
Някои от Вашите работи като „Каква възраст играеш?“ и „Над 60“ се занимават директно с остаряващото тяло. Как мислите телесното в тези представления – като разпадащо се или като празнуващо своята възраст?
Мисля, че в нашето общество веднага щом остарее, тялото става невидимо и маргинализирано. Изкуствата, танцът могат да компенсират това и да представят красотата и силата на всяка възраст. Затова тези представления са толкова специални за мен. Много съм щастлива, когато виждам как присъствието на участниците може да промени и възстанови доверието в собствените им сили, но и как всяко тяло има социално въздействие.
Представления като „Грации“, „R.OSA“, „Каква възраст играеш“ обсъждат преди всичко красивото. В „Грации“ има усещане за преднамерена незавършеност на сцените – те все се прекъсват в някакъв момент, за да преминат в нещо друго като коментар, взаимодействие с публиката и пр. Това ми се стори особено подчертано, когато сцената започне да става „прекалено“ красива. Дали това е свързано с невъзможността да се осъществи някакъв идеал?
Да, именно. „Грации“ е пътуване през конструирането и деконструирането. В публиката се прокрадва намекът, че е вероятно да не видят реален край. Всъщност краят се превръща в очакване, но влиза в диалог с реалността.
За мен красотата е приемането на реалността като уникална реалност. Тази динамика става драматургия, но тя също е упражнение между изпълнители и публика, които заедно да се стремят към красота, към радост.
Друг елемент, който ми се стори интересен, е този на „упражнението“ – в даден момент в „Грации“ казвате, че правите упражнения, типични за клоуните; в “R.OSA” упражнението е самата форма на представлението. Как бихте определили хореографското и структурното значение на упражнението?
Всяко упражнение е катарзис за публиката, който започва от тялото, но може да се превърне в същността на сценичното действие, което е чиста радост, чиста сила, чиста драма и щастие едновременно.
Какво е важно за вас в сценичната среда? В представленията, които съм гледала, прави впечатление, че оставяте телата „сами“ на сцената. Не работите с декори, нито костюми, но създавате много красиви светлинни сцени.
В последно време се опитвам да оставя тялото да бъде и двете – декор и хореография. Осветлението е като дреха за телата и в случая със забавните части то трябва да помага да се разбие четвъртата стена, както и да се запази неформално драматургично ниво в естетизираната красота. Театърът е отворено място, където влизаш в диалог с различни роли.
Едно от нещата, които трудно могат да бъдат изпуснати в работата Ви, е хуморът и иронията. Какво е смешно?
За мен търсенето на това какво е смешно е мистерия между реалността и фикцията. То трябва непрекъснато да се открива, а това изисква наблюдение, търпение и способност да бъдеш спокоен в „провала“ и в празнотата и да виждаш в тях източници на смешното. Особено важно е откриването на онова движение, което създава ритъм и произвежда онзи специфичен момент, който води до избухване в смях.
В „Грации“ имате много нежни отношения с публиката – считате ли я за част от произведението? Това валидно ли е за по-голяма част от работата Ви?
Публиката е цялост – превъзходен танцьор, който взема участие във всяко произведение. Ритъмът на публиката може да бъде както фрагментарен, така и единен. Всеки път той дава живот на миниатюрни детайли в хореографията, които се нуждаят от донастройване. Като изпълнител влизаш в ритуал, който редува вътрешното и външното усещане и създава пространство, в което може да започне или да не започне смехът, но което се превръща в емпатичен диалог, далеч от формалността.
Какво ви се струва, че все още не е достатъчно осмислено по отношение на голотата в изпълнителските изкуства? Какво ви интересува в голото тяло, експонирано пред публика?
Дори и често да работиш с голота, мисля, че никога не е достатъчно. Струва ми се, че ако прескочим клишетата, голотата може да предложи истина и красота. Голото тяло е без нищо и все пак е толкова надарено с всичко.
Изключително интересно е да наблюдавам детайлите на кожата, на мускулите, на нежните части, на белезите, на косата и на всяка част, която е изложена и разкрита чрез голотата. Тялото може да говори и да бъде едновременно вечно и обичайно, всекидневно.
Какви въпроси си задавате най-често преди да започнете работа по даден спектакъл? Как би звучал личният Ви „хореографски манифест“?
Винаги се питам: Какво искам да кажа? Как искам да го кажа? С кого искам да го кажа?
Не съм убедена за хореографския манифест, но със сигурност включва думите: възможност, ирония, свобода и щастие. Понякога думата щастие може да изглежда банална, но за мой късмет в художествените ми изследвания аз създавам и развивам това качество на изпълнителското тяло, което е способно да предаде щастие на публиката.
За мен е много важно какво е влиянието на всеки от нас в обществото. Танцът може да му въздейства, защото би могъл да стигне до всеки. Силно ме привлича идеята за политически танц, който може да достига до публиката чрез хумор и да даде възможност за размисъл. Едно тяло е драматургия, а многообразието е ценност.