Неслучайно през последните няколко месеца се появяват все повече (онлайн) семинари, конференции и дебати, отворени покани и експерименти, посветени на преосмислянето и трансформацията на международния обмен в областта на (изпълнителските) изкуства. Към момента на писане на този текст се навършва почти година от първата локдаун вълна, породена от глобалната пандемия, която принуди правителствата да затворят сцените и театрите и да ограничат драстично възможностите ни за пътуване. Това може би е добър момент да преосмислим този аспект на работата си, eдновременно така съществен и дотолкова считан за даденост, че изобщо сме престанали да го поставяме под въпрос: международната мобилност в сферата на изпълнителските изкуства. Дори преди Ковид-19 назряваше усещането, че настоящата (международна) система на работа – която функционираше добре преди финансовата криза от 2008 г. – е достигнала лимита на своите постижения. Днес повече от всякога се усеща силното желание да преминем отвъд стратегиите за краткосрочно оцеляване към цялостна трансформация – генерална промяна на системно ниво. Тази визия за преход към по-устойчиво бъдеще се основава на опита на редица проекти от последните няколко години – предимно колективни и споделени научноизследователски инициативи с участието на артисти и широк кръг заинтересовани страни, като Reframing the International (в Института за изкуства на Фландрия), RESHAPE (проект на „Творческа Европа“), Rewiring the Network [for the Twenties] (съвместно с международната мрежа за изпълнителски изкуства IETM) и съвсем наскоро, Perform Europe, eвропейски проект за преосмисляне на досегашната практика в областта на турнетата.
Ролята ми в тези проекти бе да създам пространство за разговор и да обобщя резултатите, като приложа и рамката на т.нар. transition thinking – генериране на визия за цялостна, дългосрочна промяна в контекста на прехода към по-устойчиво бъдеще. Затова тезите, изложени в този текст, не са само мои. Те са синтез на идеите, породили се в хода на много разговори между практици в изпълнителските изкуства от целия свят, обединени в мрежата „Еуромед“ (макар вероятно западноевропейската перспектива да доминира).
***
Бих искал да започна с многото ползи и блага на работата на международно ниво в сферата на изпълнителските изкуства и конкретно, в полето на танца. Съвременните изпълнителски изкуства – и в частност танцът – в повечето случаи се смятат за нишова дейност. Артистите и компаниите, които не са базирани в големи държави (например Испания, Франция или Германия), нямат друг избор, освен да излязат на международния пазар, който единствен им предлага нужните възможности за осъществяване на устойчива творческа дейност. През последните десетилетия се създадоха много схеми, които дават достъп до този пазар. Международните мрежи се развиха като платформи за трансгранични сътрудничества, копродукции и представяне. Благодарение на различни застъпнически инициативи европейските политики и програми в областта на културата създадоха общо наднационално пространство за продуциране и представяне на произведения. Резултатът от всичко това беше растеж. През последните няколко десетилетия артистите, продукциите, сцените и фестивалите се увеличиха неимоверно, за голяма радост на публиката. Международният обмен между творци и различни общности имаше добавена стойност за всички: признание и вдъхновение за артистите, изпълнителите и компаниите, разнообразие от нови гледни точки за публиката.
Това са важни постижения, които трябва да споменем. Но идеята е, че този растеж – който сега неочаквано спря – бе започнал да става доста проблематичен и труден за поддържане. След колапса на глобалните финансови пазари през 2008 г. повечето европейски държави орязаха финансирането за съвременни изпълнителски изкуства. Авторите и изпълнителите трябваше да потърсят други решения, за да поддържат срещите си с международна публика. Непосредствената реакция на много организации в сферата бе не да намалят броя на артистите, които подкрепят. Вместо това в много случаи бюджетите бяха раздробени, а размерът на подкрепата – намален, за да достигне до възможно най-много артисти, които имат нужда да останат продуктивни и видими в една все по-конкурентна среда. И тъй като подкрепата спадна, продуцентите имаха нужда от още повече международни партньори, за да сглобят бюджетите си. Финансовият риск натежа с все по-голяма сила върху артистите, които имаха по-малко време да се развиват, защото трябваше да прекарват повече време в търсене на партньорства. Международните мрежи продължиха да растат, но членовете им ставаха все по-уязвими. Тъй като искаха да останат верни на мисията си да представят разнообразна програма, много сцени и фестивали намалиха времето, което предоставяха на гостуващите продукции. Така турнетата станаха по-кратки, по- накъсани, гостуванията – почти слети. Времето за връзка с местния контекст и публика чрез ателиета (уъркшопове) и други форми на общуване, намаля.
Това ускорение не е устойчиво. То не може да продължи дълго. Не само е математически невъзможно постоянно да създаваме нови партньорства – трябва да се запитаме каква е човешката, социална и екологична цена на този растеж.
Многобройните ползи и блага на работата на международно ниво са се превърнали в заложник на тази ускорена хипермобилност. Забързаното темпо на международния обмен означава по-малко време за смислено общуване с местния контекст и публика. Но не само това: какъв ефект има то върху хората, които работят в сферата? Кои артисти могат да издържат в условията на хипермобилност? Настоящото темпо на продукция и представяне на произведения изисква артистът да е гъвкав и винаги на линия, откъснат от социалния и семейния живот и подложен на огромен стрес – без никакъв шанс да намери равновесие между работа и личен живот.
Отвъд това икономическият аспект на нашата работа е в сложна взаимовръзка с глобалните предизвикателства на социалното неравенство и климатичната криза. Ще онагледя това съвсем накратко с една метафора – изображение, свалено от сайт за проследяване на полети преди кризата с Ковид-19.
Тази карта на полетите в един кратък отрязък от време – някъде в края на 2019 г. – показва не само въглеродния отпечатък на някогашната ни хипермобилност. Тя илюстрира нагледно, че тази хипермобилност не е достъпна за всички. Тя е привилегия на богатата част от света. Дали същото не се отнася и за моите екологични съображения? На една конференция, посветена на устойчивото международно сътрудничество, на която присъствах наскоро, екологичните съображения бяха наречени „жестоко идеологическо ограничение“ от участниците от Африка и Латинска Америка. Неотдавна хореографът Жером Бел призова да се преустановят пътуванията за гостуване или турне със самолет в сферата на изпълнителските изкуства. Аржентинският артист Лазаро Габино Родригес (eдин от двамата директори на артистичния колектив Lagartijas tiradas al sol ) силно му възрази, посочвайки, че Бел изхожда от привилегирована позиция: „Вие сте един от най-силните гласове на международната сцена и принадлежите към най-привилегирования процент творци в днешния свят. Идвате от държава, която разпределя един от най-големите бюджети за изкуство в света. (…) Дали и двамата носим една и съща отговорност? Един от големите проблеми на борбата с климатичните промени е, че всички сме в една лодка, но седим на различни места.“
Неравенствата по отношение на международната мобилност съществуват и в Европа, а контекстите са крайно различни. В ускорената международна среда на продукция и представяне на произведения не всички са равнопоставени. Да упражняваш автономност като артист или компания или като куратор и фестивален програматор зависи не само от художествената стойност на работата ти, а до голяма степен и от финансовия контекст, в който работиш. Един фестивален програматор от Франция, Белгия или Германия например вероятно няма нужда да се съобразява с много фактори извън собствения си естетически и политически избор и може самостоятелно да избира къде да направи селекцията си. Колегите му от Източна Европа обаче вероятно първо ще проверят кои (западни) държави предлагат финансиране за международно представяне на продукциите си, а после – кои продукции се предлагат от посредници тази година. Това неравно разпределение на възможностите за финансиране из Европа определя сякаш от векове как (и дали) пазарът ще функционира. В десетилетията откакто съществуват, международните мрежи и европейските финансиращи програми така и не промениха съществено този дисбаланс, който е функция на сложната игра между пазарната логика и неравно разпределената държавна подкрепа.
Следователно бихме могли да заключим, че – дори и преди коронавируса – международната мобилност в сферата на изпълнителските изкуства бе загубила неоспоримите си преимущества. Натискът на ускореното темпо, конкуренцията, хипермобилността и изискването за гъвкавост върху работещите в сферата се увеличаваше. Времето на артистите, изпълнителите, публиките и онези, които посредничат между тях за смислено общуване извън художествения „балон“, беше ограничено. Екологичната цена на всичко това е голяма, голяма е и социалната несправедливост. В настоящата система най-общо казано липсва усещане за връзка, корени и смисъл. Изглежда, че много от настоящите политики и схеми, макар и (все още) насочени към насърчаване на международното сътрудничество, задълбочават и поддържат тези неустойчиви практики, тъй като акцентът пада повече върху износа на продукции и по-малко върху развитийния аспект (например върху вноса, копродукциите и по-слабо видими дейности като създаването на контакти и мрежи, творческите резиденции и др.).
***
В настоящата ситуация съществуват много неустойчиви практики. Те са доминиращи и дълбоко вкоренени. Има обаче и някои, макар и маргинални, експерименти за алтернативен и по-устойчив подход към тези проблеми. Успоредно с нарастването на натиска в последните години се наблюдава и все по-голям интерес към експериментите с радикални алтернативи и нови подходи към интернационализацията в сферата на изпълнителските изкуства. За целите на нашата визия за преход към нов модел на мобилност трябва да поставим един фундаментален въпрос: дали тези експерименти са просто стратегии за оцеляване? Може ли да се окажат далечни предвестници на една предстояща, действителна системна промяна, смяна на парадигмата в посока по-устойчива мобилност и екосистема? За да разгледам този въпрос, бих искал към проблема за мобилността в сферата на изпълнителските изкуства да приложа една графика – моделът на кръстосаните „X-криви“ на DRIFT, нидерландския изследователски институт за преход към устойчиви практики.
Най-общо казано, преходът има два компонента: първият е изкореняване на упоритите навици и практики, които във времето се доказват като неустойчиви. Това е червената крива на графиката. Втората – зелената – символизира развитието на по-устойчиви практики, базирани на радикални експерименти, и масовото им прилагане. Трябва да създадем нови, по-смислени и устойчиви модели за работа на международно ниво, които да намерят мястото си в горния десен ъгъл на графиката.
Вече обсъдихме подробно някои от неустойчивите практики – хипермобилността и негативния и ефект върху хората, социалните връзки и климата. Споменахме накратко как политиките и схемите на финансиране всъщност насърчават неустойчиво поведение. Засегнахме и темата за сложните и дори противоречиви начини, по които тези проблеми се преплитат с предизвикателствата пред обществото в глобален мащаб. Именно това прави тези (системни) проблеми трудни за анализиране и решаване. Неустойчивите практики няма да изчезнат от самосебе си. Както моделът на кръстосаните криви показва, ще ни трябват проактивни политики, за да изкореним упоритите си лоши навици.
Въпросът, който изниква в настоящата ситуация на локдаун, е, може ли коронавирусът да бъде катализатор за изкореняване на неустойчивото поведение и ускоряване на развитието и налагането на радикални алтернативни? Засега вирусът сложи прът в колелата на застрашителната хипермобилност и хиперпродукция. Макар бъдещето да е още неясно, множество изследвания, анкети и доклади показват катастрофалния ефект на пандемията върху сферата на изпълнителските изкуства. Натискът е най-силен върху онези, които поначало работят в несигурни условия. И докато мнозина търсят стратегии за оцеляване, виждаме, че кризата води и до поредица интересни експерименти. Артистите продължават да се изявяват и да търсят контакт с публиките по нови, непознати досега начини, от скромни инициативи за свързаност на местно ниво до смели опити за използване на дигиталното пространство като среда за общуване с нови публики. В тези несигурни времена изникват много въпроси. Какво ще научим от тези експерименти? Как възприемаме изпълнителските изкуства сега, когато сме временно лишени от близостта, телесния опит и общуването в публичното пространство? Как искаме да изглежда екосистемата на сектора в края на тази криза? Какво трябва да направим за артистите, за публиките, когато сцените отново отворят врати? Възможно ли е и искаме ли да се завърнем към ситуацията отпреди вируса? Как ще си взаимодействат работата в местен и в международен контекст? Можем ли да използваме кризата, за да се разделим с настоящите неустойчиви практики и да изградим по-устойчиви условия за трансграничното разпространение на изпълнителските изкуства?
Как биха могли да изглеждат смислените практики на мобилност в бъдеще (горния десен ъгъл на графиката)? По време на изследователските инициативи, които изброих в началото на текста, се родиха много визии и идеи за устойчивото бъдеще на мобилността. Със сигурност най-устойчивите от тях са свързани с бавното изкуство – забавяне на темпото на създаване, развитие, продукция и представяне на произведения. Свързани са по-малко с краткосрочното проектно мислене и прескачане от резиденция на резденция и повече с дългосрочни перспективи за развитие и сътрудничество с други артисти. Това ще са схеми за финансиране и подкрепа, които позволяват по-задълбочена работа, дългосрочни перспективи и структурна подкрепа, увеличаване на капацитета на организациите. Имаме нужда от алтернативни икономически модели, които не се основават на принципите на печалбата и конкуренцията, а на солидарност на общо европейско и дори световно равнище. Имаме нужда от равен достъп до по-зелени начини за мобилност, които уважават планетата и са в унисон с принципите за социална справедливост и равнопоставеност. Накратко, това бъдеще не се занимава с международното представяне на продукти, а с разпределението на ресурси и процеси в световен мащаб.
Подобна визия за промяна е привлекателна за мнозина. Но как да я осъществим? Ясно е, че това би бил сложен процес. Кръстосаната X-крива ни съветва да залагаме на новопоявяващите се практики, алтернативи и радикални експерименти. А те са много – развивани от артисти и други професионалисти в сферата на изкуствата, както и от институции, които изследват нови терени, понякога в контекста на отворени покани за артистични и научноизследователски проекти. Но само експериментите няма да са достатъчни, показва графиката. Те трябва да бъдат обвързани не само един с друг, но и с работата на иноватори и агенти на промяната от други обществени сфери. Ще трябва да създадем нови мрежи и да овладеем нови умения. За да осъществим желаната смяна на парадигмата към по-устойчива екосистема, ще трябва целенасочено да изкореним неустойчивите практики и да институционализираме и наложим наученото от експериментите в широк мащаб. Видно е, че това не може да бъде постигнато само от няколко иноватори, били те артисти или други професионалисти, работещи вън или извън институционалните рамки. Ще са необходими усилията на всички, участващи в екосистемата на изкуствата: артисти, организатори, създатели на политики и донори, образователни институции и изследователи. Всички трябва да работим заедно, за да осъществим в действителност този преход.
Превод от английски: Ана Благова
Йорис Янсенс (Белгия) е експерт в сферата на културните политики с богат опит в приложни качествени и ко- личествени изследвания, стратегическо развитие на проекти и съветник за публични политики в национален и европейски контекст.