“Burden Halved”, реж. Кити Макнейми Снимка: Meeno Pulic
Светлозара Христова и Ана-Мария Сотирова пишат за потенциала на скрийнденс жанра и кои личности и събития имат определяща роля за неговото присъствие в България днес.
Скрийнденс (буквално „танц за екран“) е тема океан – обширна откъм избор на входове за конструиране на разказ/и, дълбока откъм идеи за размисъл, предизвикваща бурни дискусии около своята крехка история, безкрайно привлекателна с хоризонтите, които предлага както за създаване на произведения, така и за изследване на полето. Маршрутът, по който избираме да ви преведем, започва с опити за дефиниции или по-точно, очертаване на територии, преминава през открояването на имената на артисти, произведения, формати и пространства, които са спомогнали за утвърждаването на жанра в България, и завършва с някои интуиции.
И така, „вдигаме котва“ с въпроса: Какво е скрийнденс? Напълно самостоятелен и автономен жанр?… Или едно от възможните изразни средства, с които съвременните сценични изкуства си служат?… А може би е специфичен език, характерен за определени артисти или танцови компании?… Или пък е инструмент, с който се осъществява преход към дигиталните изкуства?…
Нека си помогнем с още една серия от питания-дирения: Танцът за кино и танцът за сцена могат ли да представляват един и същ танц? Хореографията за кино и хореографията за сцена могат ли да следват едни и същи правила при създаването на танц? Кой от партньорите – камерата или човешкото тяло, е водещият в скрийнденс? Всъщност, имаме ли нужда от „човешкото тяло“, за да имаме „танц“? Ролята на природната гледка или градския пейзаж априори ли е „второстепенна“ в скрийнденс? И също – кои видове „движение“, (ако използваме нашата по-любима дума, защото е по-всеобхватна), могат да обемат параметъра на скрийнденс? Защо съвременният танц е по-популярен избор в него спрямо други танци – хип-хоп, фолклорни танци, класически балет? И още по-далеч, или пък по-близо, как да мислим постпродукционния процес – като „разкрасителна операция“, без която бихме могли и да минем или като необходимата възможност, благодарение на която могат да се разкрият напълно нови аспекти от живота на творбата?…
Преди да „опънем платната“ и да навлезем в по-дълбоките води, едно важно уточнение. Ние няма да се заемем челно и поединично с отговорите на всеки от поставените въпроси, тъй като за нас такова начинание, макар и сладостно-изкушаващо, надхвърля „ограниченията“ на формата статия, а и предполага да се въвлече в разговора много по-широк кръг от автори, артисти и куратори, с които бихме искали да сме в непосредствен диалог. От настоящите редове може да очаквате „кратка крайбрежна разходка“, която да отключи вашето любопитство към скрийнденс полето, да захрани вашето въображение, да ви срещне (по нов начин) с определени артисти.
И така, спорно е изобщо дали скрийнденс има този „статус“ на отделно изкуство, който киното и танцът притежават. Но колкото повече е част от артистични диалози, събития и академични дискусии, толкова повече откроява своята самостоятелност и заявява своята автономност. Трудностите в дискурса се захранват както от хибридната природа на скрийнденс, така и от неотменното преплитане между / в / с изкуствата, все по-характерно днес.
Именно в този сложен „корабен възел“ се заключват и причините, поради които скрийнденс не е единствен термин за означаване на навлизането на танца в обектива на кинематографията… Ще срещнете също – танц за камера, танц за екран, видео танц, танцов филм, кино танц… Тази липса на единодушие относно понятието подсказва за липсата на ясни граници в обособяването на практиката. Позитивният момент е, че скрийнденс е отворен формат, който смело се впуска да изследва нови жанрови траектории и в повечето случаи включва широк екип от експериментални артисти с опит, идващ от различни визуални и сценични изкуства. От друга страна, означава ли това, че при скрийнденс всичко е позволено или дори още по-нахално, че всяко заснето с камера движения или всеки заснет танц е скрийнденс?
Пред нас стои внушително екранът, а на него с цялата сложност на концепцията си преминават различни скрийнденс филми… Може ли тази форма да има свой собствен език и правила, но същевременно и да не ограничава своите създатели… Нека тръгнем от факта, че има два елемента, чието синергично обединяване произвежда скрийнденс: танцът и киното. Припомняме си, че техните основни инструменти са движението и камерата. Със сигурност, когато мислим за движението, включваме движението на човешкото тяло, но то не е напълно задължително и не е по правило. Активният характер на камерата притежава уникалната способност да превърне в специфична хореография както движението в природата, така и движението в градските пейзажи. Именно камерата е окото, което запечатва движението; инструментът в синхрон с или в контрапункт на движението, понякога тя се „разхожда“, друг път е статична, понякога стои интимно близко, друг път се намира на осезаема дистанция от търсеното, но винаги е в разговор-взаимодействие с движението.
“Waiting for Color”, реж. Коста Каракашян Снимка: Miles Rixon
Рязко се появява северното течение и мислите ни биват пресечени от появили се на въображаемия екран кадри от анимационен филм, в който виждаме движение на абстрактни форми в ритъм. Тази извънредна ситуация бързо опровергава факта, че камерата е задължителен компонент в скрийнденс и ни напомня за важността от по-категорични ориентири. Получаваме сигнал за „навлизане в дълбоки води“, затова маркираме тази територия и бързаме да се оттласнем от нея. Връщаме се на големия екран, за да ви разкажем за прожекцията, която продължава да тече в момента. Освен скрийнденс анимации, тя включва и скрийнденс експериментални филми, скрийнденс документални филми, скрийнденс филми със социален фокус, скрийнденс филми във вид на музикални клипове, с различни наративи, с различно времетраене, с различна естетика. Изобщо, скрийнденс полето не само предразполага, но категорично окуражава новите опити и експериментирането в духа на синергията между танц и кино. Голяма част от проектите се концентрират върху процеса на изучаване на естественото движение на човешкото тяло и на механичното движение на камерата, без да има ясно сюжетно разграничение с начало, среда и край. Други проекти пък черпят вдъхновение от реални истории, личности и статистики, създавайки изключително въздействащи документални, социални и наративни филми, които стоят много по-осезаемо близо до действителността и имат за цел да провокират размисли с политическо измерение и значение. Интересно и любопитно е и присъствието на музикалното видео в тази прожекция. Тези клипове, свободно циркулиращи във виртуалното пространство, са и първият (не съвсем съзнателен) досег със скрийнденс за много от нас… Много е вероятно това да не е единствената възможна класификация/категоризация, но вярваме, че тя е показателна за разноликите посоки на тази форма.
След тази кратка крайбрежна разходка, пускаме отново котва. Намираме се в родни води, където събираме разпокъсаните късчета история, свързани с полето на скрийнденс и трасирани от различни знакови формати, фестивали, лаборатории, артисти и произведения. Получава се следният хронологичен разрез, без да има стремеж за пълна изчерпателност:
юли 2005 година
Намираме се в София, в Център за култура и дебат „Червената къща“, за да посетим събитието „Изкуство в безтегловност“ – фестивал, който обединява различни артистични практики, търсещи собствен почерк и свободно прекрачващи границите на традиционните изразни средства и жанрове. Там именно гледаме прожекция на пълнометражния „Хексагонс“ – видео-танц със Светлин Велчев, Теодор Воденичаров, Катерина Петрова и Виолета Витанова.
юни 2006 година
Година по-късно сме в Бургас, където асоциация „Танц БГ“, с основен двигател хореографът Петя Стойкова, организират „Лаборатория за танц и видео“ с водещи Росен Михайлов и Людмил Христов. Проектът включва заснемане на видео по предварително дискутирани концепции и сценарии. Участници в нея са студенти и артисти на свободна практика. По време на събитието имаме и уникалната възможност да се насладим и на прожекция на танцови филми.
март 2008 година
Две години по-късно сме поканени във Варна от хореографа Искра Иванова на първото събитие за града, организирано от нея, което има за цел да срещне аудиторията с различните лица на съвременния танц. В клуб „Комикс“ се представят танцовото представление “DANZA”, прожекция на видео записи на части от спектаклите на танцова компания „ДЮН“ и на късометражния танцов филм „Аквариумът“, режисиран и продуциран от Петя Стойкова.
март и юни 2011 година
Ражда се „Пина“ – документален разказ-поглед към танцовото дело на Пина Бауш, създаден от брилянтния майстор на киното Вим Вендерс. Толкова ни харесва филма му, че го гледаме два пъти – в рамките на 15-ти София Филм Фест, както и на 19-ти Международен театрален фестивал „Варненско лято“. Заснет по уникален начин, филмът на немския режисьор доказва, че 3D формата не е резервирана за комерсиални проекти и може да бъде ползвана, за да предложи едно брилянтно триизмерно преживяване, което разкрива нови възприятия за движението.
юни 2011 година
Оставаме в същата година, когато 19-ти Международен театрален фестивал „Варненско лято“ ни среща с проекта “Forward Motion” („Движение напред“), който представя колекция от британски танцови филми. Инициативата е сътрудничество между Британски съвет и South East Dance. Програмата балансира между редки архивни кадри, филми за зората на танцовото изкуство, иновативни и съвременни късометражни филми.
септември 2012 година
Година по-късно, вече утвърденият фестивал за съвременен танц Sofia Dance Week стартира филмов модул към своята програма.
април 2013 година
Пълната колекция от вече споменатите танцови филми “Forward Motion”, се представя по време на фестивал „Сетива – фестивал на танца за камера“ в Дома на киното в София. Този път събитието е по инициатива на Британския съвет и компания „Хетероподи“ в партньорство с Нов български университет. Филмите, включени в колекцията, са създадени от британски творци през 1990-те и първото десетилетие на 21. век.
април 2013 година
Отскачаме отново до морската столица, където в галерия „Съвременно пространство“ се провежда събитието „Танцът среща видеото“. Прожекцията включва специална селекция филми, прожектирани през изданията на Международен видео арт фестивал „ВИДЕОХОЛИКА“, в които се преплитат съвременен танц и видео.
септември 2013 година
Време е за следващото издание на Sofia Dance Week, където имаме възможността да видим девет филма, свързани с белгийската и немската съвременна танцова сцена. Техни „главни герои“ са родоначалницата на танцовия театър Пина Бауш, великолепната Саша Валц, радикалните Вим Вандекейбус и Ален Плател, любопитната Ан Ван ден Брук. Събитието включва и премиера на документалния филм “Freedom2dance” на режисьорката Ина Сотирова, който е с фокус танца и рестрикциите срещу него в Ню Йорк.
2013 години
През същата година се появяват и двата късометражни видео арт филма “Corpus” и “Positive negativity” на хореографката Искра Иванова. В първия виждаме размит образ на човешкото тяло, серия от минималистични движения, опити на тялото да изкристализира, да се намери, да застане. Вторият се обявява като реакция срещу ню ейдж вълната на позитивното мислене; на фона на песен на Боб Марли устните произнася слово, ние не го чуваме, но виждаме екзалтацията на емоциите, усещаме бедствието.
септември 2014 година
Фестивалът Sofia Dance Week се мести в Пловдив, променя името си на One Dance Week, а ние сме повече от готови за неговия филмов модул, който и този път представя филми, посветени на легендарни хореографи от съвременната танцова сцена, както и от записи на спектакли и документални филми. В програмата отново попада името на Вим Вандекейбус, опознаваме също виртуозния Сиди Ларби Шеркауи, революционерите – Марта Греъм, Мърси Кънингам, Бил Джонс, срещаме се и с пионера Мери Вигман. Интересна перспектива задават и филмите „Покана за танц“ с режисьор Герхард Шик и „Фолкванг среща Африка“ на Улрух Шолц и Хейнд-Мари Хертел, в които се преплитат европейските и африканските движенчески практики и традиции.
2015 година
Съвсем естествено идва моментът и на първото по-обстойно теоретично изследване в полето на скрийнденс, което излиза на българската сцена под формата на книгата “VideoDance” с автор Йосиф Аструков. Тя е част от неговата дисертация „Съвременно експериментално кино. Хибридни форми между съвременния танц и дигитално кино в интернет среда“ към Института за изследване на изкуствата при БАН.
септември 2017 година
По време на второто издание на фестивала „Движещо се тяло“ във Варна, посветен на свързването на артисти, медии, публики и общности чрез съвременен танц, пърформанс и филми, се състои и първият Международен конкурс за късометражни филми на границата на танц и видео арт. Селекционер на програмата е Искра Иванова.
юни-юли 2018 година
Отдавна не сме имали възможността да посетим “VideoDance” ателие и затова смело се отправяме към Пловдив и събитието „ATOM Хореографски серии #2“. Водещи са Йосиф Аструков и Петя Стойкова, а участниците преминат през структуриран обучителен процес за създаване на късометражен танцов филм.
2018 година
Тази година свързваме и с появата на танцувалния документален филм “Waiting for Color” на хореографа Коста Каракашян, посветен на темата за преследването и насилието на хора в Чечня заради сексуалната им ориентация. Във филма Коста е и танцьор, и режисьор, който чрез комплексен набор от абстрактни движения и ежедневни жестове успява да създаде една неутрална среда, върху която различни гласове разказват своите лични истории.
2019 година
Година по-късно, виждаме хореографите Коста Каракашян и Стефани Ханджийска да работят съвместно върху танцовия филм „Поглед от ръба“. Късометражната лента е колаборация между тях двамата с българските танцьори Васил Зелямов, Гергана Илиева, Цвета Дойчева, Петър Грудов и американските артисти – операторът Кевин Чиу и композиторът Джулиън Лайтнър. Филмът е заснет на 12 различни локации в България и изследва темите за мястото, принадлежността, общността.
2019 година
Смятаме, че тези двама хореографи тепърва ще разкриват своите потенциали в полето на скрийнденс и сме любопитни да се доближим по-близо до техния начин на работа. Имаме шанса да го направим, тъй като Стефани Ханджийска води ателие “Moving Image” във Варна, а Коста Каракашян – “Camera Ready” в София. И докато първото ателие ни дава синтезиран поглед върху процеса от основите на създаването на кратък танцов филм до презентирането му на фестивал, то второто се концентрира върху изграждането на индивидуален почерк при работата с камера.
2019 година
Провежда се вторият конкурс за късометражни филми на границата на танц и видео арт в рамките на платформата „Движещо се тяло“ във Варна. Новите моменти при неговата организация са наличието на петчленно жури, обособяването на шест подкатегории, продуцирането на два филма. Резултатите – кандидатстват над 130 филма от цял свят, отличени са осем лауреата, състоят се две премиери – “Frame zerO” на Деница Дикова и “Heights & Depths” на Светлин Велчев.
–
Спираме тук с историческия преглед. Нашата среща е към своя край. Темата съвсем не е изчерпана, въпросите далеч не са отговорени, родната сцена тепърва се оформя. Заедно станахме свидетели на движението от спорадични прожекционни събития към специфични фестивални формати; от интуитивни артистични процеси към целенасочени опити и произведения; от самофинансиране на творчески идеи към проби за продуциране на артистични практики. Разделяме се с усещането, че днес полето на скрийнденс е все така свежо, младо и борещо се за автономност. Струва ни се, че обещава да е така задълго.
Светлозара Христова е културолог, мениджър в полето на съвременното изкуство, артистичен сътрудник и автор на статии за съвременния танц и театър. Ана-Мария Сотирова завършва специалността „Филм“ в университета в Рединг, Англия, както и магистратура по „Филмови изследвания“ в Амстердамския университет. Сътрудник е на фестивала „Движещо се тяло“ във Варна с основни организатори Светлозара Христова и Искра Иванова.