Рио Рютцингер | Снимка: Katharina Jauk
Вие сте директор на независимата организация “danceWEB”, която от създаването си през 1996 г. осъществява дългосрочни инициативи, насърчаващи развитието на съвременния танц в Европа. Дейността Ви видимо се развива на фази и докато по-ранните Ви проекти стъпват върху понятия като „сътрудничество“ и „международен обмен“, то текущият Ви мащабен проект “Life Long Burning” (2018-2022), подкрепен от Програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз, открито заявява намерението да работи за съграждането на цялостна „екосистема на съвременния танц в Европа“. Какво означава това и как стигнахте до този етап?
Забавното е, че “danceWEB” започна от доста прагматични подбуди. Австрия се присъедини към ЕС през 1995 г. и от следващата година имахме право да кандидатстваме за европейско финансиране. Тогава се запитахме коя от дейностите ни има европейско измерение. Така се роди стипендиантската ни програма “danceWEB” и започнахме да каним артисти от цял свят във Виена за 4 седмици, за да дадем тласък на професионалното им развитие. Запознахме се с много изпълнители, включително от България – като Иво Димчев, Ива Свещарова, Вили Прагер, Мила Иванова, Стефан А. Щерев… Любопитен факт, който илюстрира интензивността на програмата е, че имаше и хора, които в резултат от участието си решиха повече да не се занимават със съвременен танц, защото видяха, че има техни колеги, които са многократно по-мотивирани и отдадени на това изкуство.
На следващ етап към нас се присъединиха още партньори, като балканската мрежа „Номадска танцова академия“ с различните ù национални членове. Това съществено промени нашата мрежа, защото вече на една маса седяха артисти и продуценти. Общият им интерес към създаването на програми, които да са полезни и за двете страни, започна да оформя онова, което днес наричаме „екосистема на съвременния танц“.
Партньори по проекта “Life Long Burning” са 11 организации от различни държави и краища на Европейския съюз. Как работите заедно на ежедневно ниво и как съумявате да удържате едновременно локалните и международните цели?
Големият проблем и красотата на съвременния танц са в това, че неговата сцена е твърде малка, за да съществува само на национално ниво. Дори държави като Франция и Германия, които са достатъчно големи, за да може танцът да оцелява, пътувайки в пределите им, предпочитат това да става и на международно ниво.
Иначе ежедневното взаимодействието на нашата мрежа не е лесно, защото всяка организация е много заета с работата си „на място“. И това е съвсем нормално. Например за „Брейн Стор Проджект“ е важно първо да общува с хората в България, защото те са публика на дейностите им. Но, от друга страна, като мрежа си даваме сметка, че трябва да споделяме помежду си кой какво прави ежеседмично. Например е важно всички да научат за „Списание за танц“, макар че то се списва на български език и другите партньори не могат да го прочетат. Но фактът, че съществува, и причините, поради които сте решили, че е важно да го има, са вдъхновяващи за всички нас и трябва да се знаят.
А как европейската публика вижда съвременния танц според Вас?
В момента сме свидетели на интересна динамика. Към края на 1990-те години концептуалните форми превзеха съвременния танц и доведоха до отдръпването на публиката. Те изискват вникване и особен вид „потапяне“, които е трудно да се постигнат с публика от две хиляди души. За да е възможно, са ти нужни много добри изразни средства и пространство, което ти позволява да ги ползваш. В големите европейски градове повечето зали, в които се представя съвременен танц днес, са построени преди поне сто години за съвсем друг вид изкуство – театър или опера. Поради това те не съумяват да представят добре нашето изкуство. Черната сценична кутия с размери 10 на 10 го моделира, а би следвало да бъде обратното – танцът да задава контура на контекста си. За да напълниш една традиционна театрална сграда и да достигнеш до публиката в нея, трябва да създаваш спектакли като тези на Акрам Кан и Сиди Ларби Шеркауи. Затова тези две форми на танц в момента съществуват едновременно, което е чудесно, защото фокусиране само върху крайно авангардни произведения също не е добър ход за танцовата сцена. Така че е интересно да разберем в какви посоки ще поеме нашият сектор през 21. век.
Вие сте и артистичен директор на програмата за обучителни ателиета и артистични изследвания на най-мащабния фестивал за съвременен танц в Европа – “ImPulsTanz”. Той започва през 1984 г. именно от няколко артистични ателиета, проведени в един апартамент във Виена и днес, паралелно с богатата програма от представления, ежегодно предлага над 200 уъркшопове за професионалисти и любители. Можете ли да разкажете малко повече за тази концепция?
За нас като домакини тя означава, че хората прекарват повече време заедно, което е важно и ценно. Стремим се да привличаме възможно най-много хореографи не просто да показват творбите си, но и да водят ателиета. Иво Димчев например години наред участва в програмата на фестивала и с представление, и с уъркшоп. Когато си част от фестивала за поне седмица, това създава много повече възможности за общуване на артистите помежду им и с публиката. Често се тревожим, че събираме в една програма творбите на млади хореографи, които са създадени за три седмици в нечий хол, заедно с танцови компании като тази на Анне Тереза де Кеерсмакер, които разполагат с огромен бюджет и могат да си позволят половин година да репетират даден спектакъл. И много разсъждаваме как да сме справедливи към всяко произведение, за да не допуснем то да изглежда като нещо, което не е. От друга страна, това е възможност за известните хореографи също да открият работата на по-младите си колеги. С тази идея и програмираме фестивала, като „задължаваме“ големите танцови компании да стоят по-дълго. Когато имат повече от едно представление, те винаги са през ден, а не последователно. Така и медиите имат време да напишат за спектакъла и да го препоръчат на публиката, която да дойде втората вечер. А самите артисти посещават алтернативните ни пространства. Когато после препоръчат някой по-млад хореограф на един продуцент, това вече има съвсем друг ефект.
Кои са най-осезаемите промени в „ImPulsTanz“ в последно време и какво от програмата това лято очаквате с най-голямо нетърпение?
Една от интересните новости е, че ни търсят все повече музеи за съвременно изкуство, защото за тях очевидно стана вълнуващо да „излагат“ живо изкуство. За артистите също е интересно да мислят в категориите на тези пространства и да се поставят в различен контекст. Но не бива да забравяме, че той има и своите ограничения. Не всеки иска да отиде на музей, а там да види театър. Да не говорим за техническото оборудване като осветление и сценични възможности. От друга страна, в музея посетителите са свободни да се движат и да гледат от различен ъгъл, както и да избират кога да влязат или излязат, колко да останат.
Четете цялото интервю в печатното издание на „Списание за танц”, брой 2/ 2020.
Ина Дублекова е съосновател на „Културна фондация А25“, активно въвлечена в различни инициативи в полето на съвременното сценично изкуство. Като културен журналист и критик на свободна практика публикува в национални и международни медии.