„Щедростта на Тавита“ Снимка: © Marcell Lennartz
През месец юни се провеждат Международният театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“, организирани от Фондация „Виа Фест“. Танцовите спектакли в техния афиш представя Асен Терзиев.
Трите танцови спектакъла в програмата на тазгодишните издания на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ (1-11 юни, Варна) и на платформата „Световен театър в София“ (2 – 13 юни, София) демонстрират три различни в резултатите, но близки в посоката на търсене тенденции от съвременната танцова сцена. Главното изразно средство в тях, разбира се, е човешкото тяло като естествена машина за движение, което се вписва в разнообразни културни кодове. Но усилията и на трите спектакъла са насочени предимно да покажат тялото като разказвач, проводник и носител на лично и интимно съдържание. Тук тялото не прикрива отделната индивидуалност, а я подчертава, движенията и жестовете му не са абстрактни, а специфични. Играта на тялото изразява идентичност и характер. Солото „Щедростта на Тавита“ на хореографа Ян Фабър и танцьора Матео Седда, гръцкият спектакъл „Глухарче“ на хореографите Ханес Ланголф и Ермира Торо, продукция на центъра „Онасис“, и френският – със странното заглавие „Хуманоптер“ (измислена дума, която да събуди асоциации за човек и насекомо едновременно) на младия хореограф и жонгльор Клеман Дазен и неговата компания “La Main de l‘Homme”, са произведения, които се вълнуват от уникалната човешка идентичност и търсят начини да ѝ позволят да се разкрие от сцената.
Гостуването на „Щедростта на Тавита“ в София и във Варна е само по себе си културно събитие, защото това е първият спектакъл на легендарния белгийски хореограф, писател и художник Ян Фабър, показван на живо в България. Той го създава през 2018 г. специално за един от танцьорите, който участва в последния му грандиозен сценичен проект – 24-часовия спектакъл „Планината Олимп“, пренесъл в съвременността оргиастичния характер на древногръцката трагедия и превърнал се в сензация на едни от най-големите международни сцени и фестивали в Белгия, Германия, Италия, Австрия, Испания, Гърция, Сърбия, САЩ и др. Ян Фабър започва артистичната си кариера през 1970-те години като провокативен пърформанс артист, но бързо насочва експлозивното си въображение към театъра и танца, където разрушава общоприетите конвенции. Той се превръща в една от най-оригиналните и изтъкнати фигури не само на белгийската „нова вълна“ от 1980-те години, но и на световната сцена. Неговият неистов сценичен почерк е подсказан в заглавието на най-популярния му спектакъл от ранния му период – „Силата на театралната лудост“ (1984), продуциран от прочутото Биенале във Венеция.
„Щедростта на Тавита“ е от поредицата сола, които Фабър посвещава на изпълнителите, с които работи – той ги нарича свои „войни на красотата“. Спектакълът позволява на харизматичния млад италианец Матео Седда да разгърне своята танцова фантазия. Тялото на Седда, неговият индивидуален характер и кинетична интелигентност са пулсиращото сърце в това необикновено представление, което силно напомня на ритуал. Тавита е името на жена, за която се споменава в Новия завет. Тя била известна с добротата и щедростта си (шиела дрехи за хората) и затова била възкресена. За Ян Фабър и Матео Седда нейната всеотдайност се превръща в отправна точка за изследване на екстатичното тяло. Над сцената висят окачени на ярки разноцветни конци множество игли. Техните проблясващи остри върхове очертават в тъмнината осветения полукръг на ритуалното пространство. В него тялото на Седда ще бъде символично пожертвано. То ще се превърне в проводник на физически и либидни енергии, ще премине през различни метаморфози. Неговият наелектризиращ танц е като спиритуален сеанс, в който биват призовани различни духове, а танцьорът е едновременно фокусник, дервиш, шаман, жрица.
За базирания в Обединеното кралство германец Ханес Ланголф и гъркинята Ермира Торо идентичността е ефект на непрекъснатия диалог между публичното и споделеното, от една страна, и съкровеното и интимното, от друга. Идентичността не е илюзия, а екзистенциален опит, на който всяко човешко същество е обречено. Тя е сетивно преживяване, чиято драматична арена е физическото тяло и се усеща най-силно, когато тялото се огледа и разпознае в своето най-близко огледало – емоцията. Идентичността е в постоянно движение, в постоянен танц със заплетена хореография, криволичеща и сложна, вътрешна и външна едновременно. Движението се пренася като импулс по кожата, външната и осезаема граница на тялото. Простира се по цялото тяло, до всички членове и крайници (очи, устни, пръсти, китки, длани, бедра, стъпала), ала трескавостта и интензитетът на жестовете, които произвежда, и компулсивността на техните повторения загатват за вътрешен източник. Погледите се срещат и оглеждат, телата се протягат едно към друго, докосват се, опипват се, облягат се или се отблъскват, задвижвани сякаш не от собствената кинетика, а от някаква скрита енергия, от тайно либидо.
„Глухарче” Ханес Ланголф и Ермира Горо
Ханес Ланголф и Ермира Торо са не само хореографи, но и танцьори. Биографията и на двамата преминава през легендарната британска компания за физически театър “DV8”, с която работят цели осем години преди всичко като изпълнители в спектаклите на Лойд Нюсън от периода 2007–2016 г. (Ланголф дори играе главната роля в придобилия международна популярност и включен в програмата от сателитни излъчвания на живо на Националния театър в Лондон NT Live документален танцов спектакъл „Джон“). От естетиката на Нюсън и “DV8” Ланголф и Торо наследяват много неща: атлетична танцова техника, сливане на фикционално и реално, интерес към комедийното, еротичното, биографичното и документалното, вкус към поп-културата, този съвременен склад на колективни фантазии. Техният спектакъл „Глухарче“, който гостува на „Световен театър в София“, продължава по свой начин в онази посока за повече интимност, която в съвременния танц бе първо прокарана от Пина Бауш („Не се интересувам от това как се движат хората, а какво ги движи“), а след това и от компанията “DV8” с нейните грандиозни танцови експедиции из дебрите на човешката емоционалност и сексуалност. В „Глухарче“ танцът служи като око на камера. Той улавя и сканира както едрите, така и невидимите движения и потрепвания на тялото като в едър филмов план. Танцьорите са облечени обикновено, така, както евентуално бихме ги срещнали на улицата или в офиса, а хореографията на движението им уголемява онези микродетайли, които често преминават незабележимо, но създават живия поток на ежедневието: разминаването на погледите, поздравите и усмивките, поклащането с ръце в джоба при настъпила пауза, ръкостисканията и случайните докосвания, бързите жестове за изглаждане на нещо по лицето или за оправяне на колана или дрехата… Целта на това обсесивно вглеждане е да се надникне вътре и за намеренията си двамата хореографи споделят: „Искахме да се потопим във вътрешния свят на човешките задръжки и да намерим начин да разкрием радостта от преодоляване на собствените граници. Работехме много и черпехме от историите на изпълнителите и нашите собствени преживявания. Изглежда, все повече живеем в свят, в който времето и търпението, които отделяме за човешки контакт, както и вътрешната чувствителност, стават все по-ценни качества и изискват да се отнасяме към тях все по-съзнателно. Много говорихме как откритите отношения с хората около нас могат да ни помогнат да надмогнем своите несигурности и да ни направят по-пълноценни.“
„Хуманоптер“ Снимка: © Dan Ramaën
За разлика от „Глухарче“, стратегията на Клеман Дазен се насочва към движението в неговата виртуозност и абстрактност. В неговия действително оригинален спектакъл „Хуманоптер“ (поне аз подобно нещо досега не съм гледал) той пренася техниките за жонглиране от съвременния цирк в естетиката на съвременния танц и създава впечатляващ калейдоскоп от безкрайно променящи се фигури, образувани от седемте тела на жонгльорите-танцьори и хвърчащите във въздуха топки. Формите преливат от студена и строга геометрия в странни, разливащи се петна, в които като в сън се виждат само парчета от телата. Движенията са ту енергични и уверени като на погълнати от изкуството си майстори, ту механични и отчуждени като на работници. Това е, защото през абстракния образ хореографията иска да говори за конкретен проблем, който е от съвсем конкретно и човешко значение за хореографа.
Клеман Дазен се вдъхновява от движението и постигането на контрол върху тялото още от детска възраст. Той тренира гимнастика, а на 16 години започва да се занимава с цирк и най-вече, с жонглиране. Преминава също през класове по хип-хоп, театър и акробатика, изучавайки възможностите и границите на различните техники. През 2009 г. става част от Националния център за цирк във Франция и постепенно започва самостоятелна кариера, като представя свои работи из цяла Европа. В образа на жонгльора Клеман Дазен вижда отразен митологичния образ на Сизиф: какво кара жонгльора непрекъснато да хвърля топка във въздуха, след като знае, че в даден момент тя все пак ще падне на земята? В „Хуманоптер“ той се занимава с парадокса, но и с красотата на жонгльорския занаят. Създава миниобщество от жонгльори, които непрекъснато подхвърлят във въздуха помежду си топки. Свободно летящи и падащи, те създават внушителен образ, на фона на който човешкото тяло изглежда особено уязвимо. Повторението на действието до абсурд и до виртуозност е движещата сила, за което Дазен споделя: „Целта ми беше посредством изтощителна работа с тялото и сложна техника за жонглиране да създам алегоричен образ на множеството значения и възприятия за работата в нашето общество. Но представлението е и като възхвала на бавността в отговор на потребността ни в днешно време да намалим темпото.“
„Щедростта на Тавита“
6 юни, Сатиричен театър, София
8 юни, Драматичен театър – Варна, Сцена „Филиал“
„Хуманоптер“
9 юни, Драматичен театър – Варна, Сцена „Филиал“
11 юни, Театър Азарян-НДК, София
„Глухарче“
12 юни, Театър Азарян-НДК, София
За повече информация: viafest.org