“Xenos”
Снимка: © Jean-Louis Fernandez
В Западна и в Северна Европа всичко е по-добре, отколкото в Южна и в Източна Европа. Вижда се още в разликата в заплащането. Едните плащат много, другите – много по-малко. Някои забелязват дори разлика в изкуството на север, запад, изток и юг. Но това е заблуда. Не изкуството е по-добро в Западна или в Северна Европа, а дългата традиция това изкуство да се продава на пазара толкова скъпо, че всеки да си мисли, че изкуството в Южна или в Източна Европа далеч не е толкова стойностно, колкото изкуството, което се произвежда в държавите с високо заплащане като Великобритания, Франция, Германия и скандинавските страни. Това впечатление се създава от пазара на изкуствата. Веднага се вижда, че източноевропейските и южноевропейските театри и сцени плащат много по-малко на танцьорите и техниците. В резултат цената също оказва влияние върху остойностяването на изкуството, което се произвежда в южно– и източноевропейските страни.
В действителност танцовите продукции на големите компании от Западна и Северна Европа са не само по-скъпи, те са суперскъпи – като Хамбургския балет или балета на Парижката опера, Кралския балет в Лондон или в Копенхаген. До тях се нареждат и суперскъпи танцови артисти като Акрам Кан от Лондон, Сиди Ларби Шеркауи от Антверпен, Саша Валц от Берлин, Александър Екман от Стокхолм, Маркос Морау от Барселона, Йоан Буржоа от Гренобъл и Анне Тереза де Кеерсмекер от Брюксел… Веднага трябва да отбележим: супервисоката пазарна стойност е противоположното на стойността в един супермаркет. „Супермаркет стойност“ търсят достъпни танцови групи, които обикновено се причисляват към свободната сцена. Обикновено в такъв случай става въпрос за по-малки компании, за които свободата е по-важна от пазарната им стойност. За съжаление, свободата не носи финансов резултат. Пазарната стойност на големите танцови компании, от своя страна, се изчислява подобно на цената на луксозните стоки, които по правило също идват от Западна и Северна Европа (а са произведени в Южна и Източна Европа).
Да поговорим за танцовите компании със супервисока пазарна стойност. Тя се създава в големите центрове възможно най на Запад – в Париж, Лондон, Брюксел. Който може да докаже своя бранд там, в “Théâtre de la Ville”, в “Sadler’s Wells” или “La Monnaie” – имена на големите сцени в относителна близост една до друга – той е в позиция да изисква по-високо заплащане от онзи, който представя собственото си изкуство в градове като Берлин, Варшава, Прага, Виена или София. Защо се получава така? Може би защото танцьорите и техниците на някои места са по-ниско заплатени, отколкото в Париж, Лондон и Брюксел.
Разбира се, най-важното за един луксозен танцов бранд не е танцьорите и техниците да са добре заплатени. По-важното е непрекъснато да се показва една и съща „стока“, докато тя стане разпознаваема. Особено важно е да бъде създадено безпогрешно впечатление, че се работи с усещане за голяма творческа свобода. Въпреки че може да изглежда, че едно и също нещо се танцува до маниакалност, успешните танцови артисти имат интерес да представят собствения си бранд като непреходно откритие. Откритието на Акрам Кан е интересът му към съдби в т.нар. „постмигрантска ситуация“. Откритието на Сиди Ларби Шеркауи е приключението на глобализирането на танца по света; на Саша Валц е нейното увлечение по архитектурата; на Александър Екман е хуморът; на Маркос Морау е танцовият трилър; на Йоан Буржоа е новият цирк, а на Анне Тереза де Кеерсмекер – спиралите на вечността и безкрайността.
(…)
Четете цялата статия в печатното издание на „Списание за танц”, брой 1/ 2019.
Превод: Катя Ангелова
Арнд Веземан завършва „Приложно театрознание“ в Университета в Гисен, Германия, и от 1997 г. е редактор на немскоезичното списание „tanz”, което се издава в Берлин.