Живко Желязков
Снимка: Надежда Чипева
Нека да започнем с най-актуалната новина – екипът на „Дерида денс център“ отвори ново културно пространство в София – „Сцена DERIDA“.
Да, предприехме тази структурна промяна, като разделяме дейността си на две. В „Школи Дерида“, които се намират до Лъвов мост, оставяме курсовете, които правим, – срещата с хора и тяхното въвличане във всички форми на танца. От една година започнахме да работим и за отварянето на „Сцена DERIDA“ в центъра на София. Целта ни е да изградим пространство, което има всички условия за представяне както на танцови, така и на театрални, а също и мултижанрови продукции. То има доста добро и професионално оборудване като осветление и звук. За нас е важно всяка вечер „Сцена DERIDA“ да предлага нещо. В предишното пространство нямахме тази възможност и ограничавахме програмирането на представления до един или два пъти в седмицата. А сега можем да организираме събития всеки ден.
Как определяте програмата и какво да очакваме в нея?
Продължаваме да развиваме резидентската си програма, в рамките на която за определено време предоставяме пространство на международни артисти и български екипи да работят върху създаването на представления. На „Сцена DERIDA“ ще се случват премиерите на голяма част на тези нови продукции и ще остава възможността регулярно да ги показваме. Отделно ще следим и новите представления, които излизат през годината. Ако сметнем, че някое от тях съвпада с нашата концепция и фокус, можем да разговаряме с неговия екип да се представя при нас. Друга посока в програмата ще бъдат кино вечери с филми, които по някакъв начин са свързани с движението. Ще има и срещи, дискусии, концерти
„Дерида денс център“ стартира като изцяло частна инициатива, в която развихте успешен бизнес модел въз основа на различни партньорства с български и международни организации и набиране на средства за вашите артистични и образователни проекти от публични фондове. „Сцена DERIDA“ също е частно пространство. Ще можете ли да запазите този модел на функциониране?
Да, запазваме модела. С годините стана ясно кои партньорства се оказваха силни и ние се стремим да ги развиваме. Радваме се, че тази година като „Дерида денс център“ сме партньори в три европейски проекта, финансирани по програма „Творческа Европа“. Единият е особено интересен за мен. Той изследва „сблъсъка“ между класическия балет, модерния и съвременния танц. Проектът е с много силни партньори от Италия, Португалия, Полша и Чехия. Той е в рамките на 2 години и има както теоретична, така и практическа част. В неговите рамки е включена специална дискусия в Рим върху въпроса какво е днес класическият балет и доколко в съвременния танц тази подготовка е необходима, какво дава класическият екзерсис на танцьорите, по какво танцът се отличава в тези различни форми. Проектът включва също така направление, свързано с маркетинг и развитие на нови публики, което за нас също е много важно.
На година като хореограф правиш 2-3 премиери с „Компания Дерида“. Какво ви предстои тази година в артистичен план и как виждаш по-дългосрочното ви развитие?
За нас създаването на публика е много важно. Липсата на прилагането на каквато и да било стратегия в тази област се усеща много сериозно. Като организация, която работи в частния сектор, за нас това е голям проблем и той често изисква много усилия, които като че ли ни отвличат от основния ни фокус.
По отношение на компанията аз съм щастлив, че си позволявам свободно да експериментирам и да се занимавам с неща, които ме вълнуват. Чувствам се свободен като автор. Тази година ни предстои турне в Перу, Уругвай и Мексико, едни много интересни места. Там ще представим представлението “FLAPSE“. Освен това ще покажем и две миниатюри, които бяха създадени в рамките на проект за сътрудничество между български и израелски артисти в партньорство с танцовия център “Machol Shalem Dance House” от Йерусалим. Там ще водя и няколко уъркшопа.
Случват ви се много екзотични дестинации – наскоро бяхте в Китай, ето сега се насочвате към Южна Америка. Какво ти дават те? Досег с нови култури, нови арт пазари, среща с различна движенческа култура?
Те ми дават голяма провокация. Тя идва на първо място от чисто социалния момент, от начина, по който животът е организиран по тези места. От различния поглед върху живота, върху изкуството… Колкото и да е всеобщо схващането, че съвременното изкуство надхвърля съществуващи рамки, все пак в него има някакви клишета и по тях можеш да разпознаеш даден вид съвременен танц откъде идва. Така че срещата с други култури изважда артистите извън зоната на комфорт.
Живко Желязков Снимка: Надежда Чипева
Ти вече имаш над 10-годишна кариера на хореограф. Къде според теб се намираш днес в своята хореографска практика в сравнение с преди пет години например?
Смятам, че в това изкуство е много важно човек да бъде постоянен в търсенията си. С годините ставаш все по-концентриран в своята посока и първоначалната несигурност и лутане остават на заден план. Просто с времето гледната точка, фокусът са много по-ясни. Тази работа изисква отговорност, като постепенно картината пред теб става много по-ясна. Това е моето усещане.
Искало ли ти се е сам да танцуваш, не само да хореографираш?
За момента, не. Сега фокусът ми е в друга посока. За себе си съм развил някаква аналитичност, която би ми попречила, ако бъда от другата страна. Изпитвам удоволствие от това да наблюдавам етапите, през които преминава създаването на едно представление и след това неговото развитие на сцена. Ако съм в самото представление, няма да мога да усещам този процес.
Имаш ли усещането, че един от големите проблеми днес е, че не се задава ново убедително поколение хореографи – нещо, което се коментира както за балета, така и за съвременния танц?
Факт е, че има нужда от появата на нови лица. Смятам, че липсват достатъчно инициативи за подкрепа на дебютиращи артисти. А и цялата система за финансиране на проекти е прекалено тежка за хора, които тепърва започват да формират екип. Това в много голяма степен им пречи. Не бих казал, че интерес в тази посока липсва или че младите хора не припознават съвременния танц като средство да артикулират теми, които ги засягат. Не бих казал и че младите артисти в България се придържат към някакви установени форми. Напротив, усеща се, че средата като цяло се развива и се променя. В нея има много ентусиазъм, но има и много пречки, които възпрепятстват появата на нови имена.
Дали не е въпрос и на образование? Като че ли българското танцово образование е фокусирано най-вече в изграждането на изпълнители, но не и на автори-хореографи?
Според мен е въпрос най-вече на изграждане на екипи. Има достатъчно хора, които са завършили извън България и правят опити да реализират свои проекти тук. Но нещата не приключват със създаване на представлението. Ти трябва да се занимаваш и с планиране, маркетинг и т.н. Нестабилната среда в сектора не дава възможност на хората да развиват своите компетенции и да се занимават сериозно и професионално с това.
Все още има малко танцови продукции, които биха могли да запълнят един месечен афиш не само на едно пространство, но и в цяла София, например. Възможностите за финансиране са малко повече от преди, възможностите за представяне – също, има редица образователни и обучителни програми, но танцовата сцена продължава да бъде много тясна. Защо според теб все още е така?
Съвременният танц може да има безкрайно много лица, форми и посоки. Пространствата за неговото представяне все още не са достатъчни. Те още не са и толкова установени, така че да определят и изграждат някаква естетическа посока. Това не помага за привличането на публика. Много е важно всяко едно пространство да има ясен естетически профил, за да открива своята публика и да я държи въвлечена.
Съвременната танцовата сцена в момента има няколко ядра, формирани от групи артисти и те са доста различни в естетическите си позиции и разбирания, което като цяло е добре. През последните години ти си председател на Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства към Съюза на артистите и какви са твоите наблюдения – успяват ли тези различни ядра конструктивно да общуват помежду си?
Мисля, че преодоляхме период, в който различните поколения не общуваха толкова помежду си. Преди години това би било първото нещо, което щях да коментирам. Сега колкото и да сме различни в естетическите си виждания, ние се уважаваме и намираме начин, по който да заставаме зад общи каузи. Липсата на ядра, на лица прави невъзможно разпознаването на цялата среда от институции като Министерството на културата, общини и др. През последните години имаше доста инициативи, които показаха, че съвременният танц в България има лице и хора, които пренебрегват дори лични казуси, за да застанат зад целия сектор. Това определено даде резултат за развитие на разбирането какво е съвременен танц и какво е независимото изкуство. Ако трябва да направя съпоставка със ситуацията отпреди десет години, разликата е огромна. Но това е и двигател да искаме още промени. Виждаме какво се случва и извън България и като че ли ни се иска да прелетим през времето. Това няма как да стане. Но не можем да кажем, че през последните години нищо не се е променило и нищо не сме направили.
Искам и на нещо друго да наблегна. Все повече усещам като огромна необходимост работата с детска публика. Наблюдението ми е, че в широк план все още има недоверие към по-различното в изкуството и по-конкретно, в театъра и в танца, към онова, което изглежда по-експериментално. То сякаш плаши хората. Според мен трябва още да се работи върху начина, по който децата формират своето виждане за изкуство и генерално за всичко около тях. Затова и в „Сцена DERIDA“ ще има един ден от седмицата специално с програма за деца.
„Сцена DERIDA“ е на ул. „Цар Самуил“ 32, София
Следете програмата на „Сцена DERIDA“ на derida-dance.com.