„Третият танц” Снимка: Efrat Mazor
Съвременният танц се намира в непрекъснат диалог със своето минало, в който преосмисля традициите и ги трансформира в нови форми. Софийският международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ се стреми да дава платформа и видимост на тези процеси. Неговото дванайсето издание се провежда между 9 и 21 май 2019 г. В програмата му от осем международни заглавия са включени две продукции, които се обръщат към различни ярки фигури и представления от историята на танца. Но не през метода на възстановката, а през навлизането в диалог с тях и личната интерпретация. Това са „Третият танц“ на Нив Шайнфелд и Орен Лаор от Израел и “ECCE (H)OMO” на установения във Франция бразилски хореограф и танцьор Пол Пи.
Нив Шайнфелд и Орен Лаор работят заедно от 2004 г. Нив танцува 6 години в танцовата компания „Нир Бен Гал & Лиат Дрор“ през 90-те. Но накрая напуска компанията и започва да се изявява като независим хореограф и танцьор. Орен завършва актьорство в Университета в Тел Авив. След като се срещат в живота и се събират, разбират, че в даден момент ще започнат и да работят заедно. В своите представления те преплитат два свята – на танца и на театъра. Днес двамата са от най-изявените артисти на израелската сцена. Определят „Третият танц“ като представление, посветено на романтиката, любовта и преходността. То стъпва върху едноименното представление на едни от знаковите израелски хореографи от края на 1980-те и 1990-те години – Нир Бен Гал и Лиат Дрор. Ако Нив и Орен запазват много от специфичния плавен танцов език на своите предшественици, те създават собствена и многопластова интерпретация за романтиката в отношенията между хората.
“ECCE (H)OMO” на Пол Пи има за изходна точка прочутия цикъл “Afectos Humanos”, или „Човешки афекти“, на Доре Хойер, която се счита за една от най-значимите немски солистки в периода от 1930-те до 1960-те години, представителка на немския модерен танц. “Afectos Humanos” е сред най-реконструираните сола от този период. “ECCE HOMO” всъщност е било неговото първоначалното заглавие. Хойер го създава, след като с помощта на Мери Вигман посещава Америка през 1957 г. Там тя работи заедно с иконите на американския танц Марта Греъм, Дорис Хъмфри и Хосе Лимон. През 1962 г. Хойер се завръща в Германия и създава “Afectos Humanos” под влияние на начина на обрисуване на човешките емоции от философа Барух Спиноза.
Хореографът и танцьор Галина Борисова разговаря с Нив Шайнфелд, Орен Лаор и Пол Пи.
Пол Пи: СМИСЪЛЪТ НА ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО Е В ОБМЕНА МЕЖДУ ИЗПЪЛНИТЕЛЯ И ПУБЛИКАТА
Какво привлече интереса ви към емблематичния цикъл от сола на Доре Хойер “Afectos Humanos”?
За първи път гледах запис на “Afectos Humanos” в клас по танцов театър в университета в Сао Пауло. Това беше през 2011 г. Бях силно привлечен и усетих, че някой ден бих искал да танцувам тези сола. Нещо в тях наистина ме докосна. Целият процес на изучаването им две години по-късно се оказа опит да си дам отговор на въпроса какво ме привлича в “Afectos Humanos”. Но той все още остава отворен за мен.
Целта на Доре Хойер е била да достигне до универсален език на тялото, който да изразява човешките емоции. Какво мислите за възможността дълбоки емоционални преживявания да се предават и споделят от сцената?
Да, в “Afectos Humanos” тя наистина търси универсални жестове за емоциите, изразени в танца. Ето защо тя достига и до тяло без ясна полова принадлежност – скрива косата си и движенията не могат да бъдат определени като женски или мъжки. За мен едно представление неизменно е събитие, в което между изпълнителя и публиката се споделят много неща; това е и неговият смисъл – този обмен на енергии, емоции, мисли, усещания… Танцуването на солата на Хойер е винаги много силно преживяване, тъй като дори и да са създадени преди повече от 50 години, те и днес могат да имат силно въздействие върху публиката.
Структурата на цикъла е фрагментарна, в него не се следва определен разказ. Какво е предизвикателството в този вид работа?
Солата са изключително стегнати и компактни. Толкова много се случва за три или четири минути, че аз съм концентриран върху това да ги изпълнявам технически прецизно и да ги населя с моето въображение. Предполагам, че това създава вътрешната логика във всяко от солата, която не е сюжетна. Самата Доре Хойер е била вдъхновена от съчиненията на философа Спиноза и се стреми да построи най-вече портрет на всяка човешка емоция, а не да предаде сюжет.
Костюмът на Доре Хойер представлявал едни плащ, който покривал всякакви индивидуални и полови характеристики на тялото. А вие танцувате по дънки и риза и по време на изпълнението рисувате на лицето си мустаци и брада, създавайки полово неопределен, двойствен образ. Какво значение има това за вашата интерпретация на солата на Хойер?
Хойер действително се е стремяла да достигне до образ на тяло без ясна полова определеност със съществуващите по това време изразни средства. “ECCE (H)OMO” е представление за моята среща с Доре Хойер и с нейния танц, за това какво ни сближава или отдалечава. Затова и аз избрах да подходя към въпроса за пола с моите средства, които идват от личния ми опит с drag естетиката и с моето отношение към мъжествеността. По време на репетициите много пъти ми беше повтаряно, че Доре Хойер е била много мъжествена жена. Затова и според мен имаше смисъл в представлението на вложа моето отношение към мъжествеността.
Нив Шайнфелд & Орен Лаор: НИЕ СМЕ ЕМОЦИОНАЛНИ СЪЩЕСТВА И ТОВА Е НАШЕТО ГОРИВО КАТО АРТИСТИ
Откъде идва заглавието на представлението „Третият танц“? Какво означава то?
Вдъхновено е от представление от 1990 г. със същото заглавие на едно друго израелско дуо – Нир Бен Гал и Лиат Дрор, като те са мъж и жена. Ние запазихме заглавието; хареса ни, че то има конкретен смисъл, който следва хронологията на тяхната работа – това представление е било трето поред след други два дуета от 1980-те.
Каква връзка искахте да изградите с оригинала?
Преди седем години искахме да направим дует само за нас двамата. Но мислехме, че би било прекалено нарцистично да отидем в студиото и да създаваме сценичен материал от нулата. Затова решихме да вземем съществуващ дует и да го променим спрямо това кои сме ние и каква е нашата артистична визия. Представлението бе озаглавено „Двустаен апартамент“. След като го изиграхме 200 пъти, шест години по-късно, през 2018 г., почувствахме, че е време да се върнем в студиото, за да направим нов дует, който ще отрази вече нашето узряване. И така започнахме работа върху „Третият танц“. Открихме много красота в дуета на Нир и Лиат, но имахме нужда да направим много промени спрямо оригиналната версия, така че всъщност се получи нов танц. Сега виждаме света по-различно от начина, по който те са го виждали; подходът ни към представлението и изпълнението е по-различен. Ние тръгнахме от оригинала в нова посока, но запазихме някои интересни елементи от него. Тяхната работа е по-дълга, тя е изцяло с музика от Густав Малер, докато в нашата версия съчетаваме музика от Малер с Елтън Джон, Алфавил, Стийв Харли… Техният финал и драматургия са по-различни, по-„танцови“, докато нашата версия е някак по-човешка. Историята на представлението е история за нас самите – двама мъже, които живеят заедно от 17 години, – и тя е разказана през най-различни форми на изразност. Едновременно абстрактни и конкретни.
Избрали сте публиката да ви наблюдава от четирите страни на сценичното пространство. Бихте ли казали повече за това решение?
Причините за това разположение на зрителите са няколко. Искаме хората да бъдат близо до нас и до изпълнителското пространство, за да се повиши нивото на интимност и те да са в по-голяма степен част от случващото се. Енергията на сцената може да се почувства по-силно, когато си близо до танца. В тази среда постигаме най-голяма близост. Искахме да предизвикаме хората с тази близост, както и да предизвикаме себе си с нея. От друга страна, ефектът от това, че непрекъснато виждате останалите зрители от другата страна на сцената, докато гледате представлението, дава възможност за постоянна рефлексия. Всеки зрител постоянно е наясно с реакцията на другите спрямо случващото се на сцената и също така осъзнава, че другите го гледат. Това подчертава важността на зрителите за представлението – те са винаги видими и винаги част от цялостния образ. Това помага на всеки да почувства, че всички присъстваме в момента: всички сме тук и сега заедно за един час.
Не се ли опасявате, че днес емоционалността в танца може да се приеме за сантименталност?
Не виждаме нищо лошо в това. Ние сме емоционални човешки същества, носталгични сме, имаме и своите страхове. Това е част от нашето гориво като артисти. Важното е да осъзнаваме тези емоции, когато работим с тях и им придаваме форма на сцената, защото в крайна сметка не можеш да потънеш в тях. Може да достигнеш до тези емоционални пространства, но трябва да ги овладееш в точната мяра, с контрол и осъзнатост. Дори и на места, където трябва да „изгубиш контрол“… Ако зрителите разберат, че ние сме напълно наясно, че в дадена сцена мярата е надхвърлена, то е, защото ние съзнателно сме решили да е така. Тогава всеки може да ѝ се наслаждава. Ние харесваме драмата. Все едно казваме на публиката: знаем, че знаете, че ние знаем, така че да го направим!