Рисунка: Христо Градечлиев
Как се запознахте с Румен Бальозов?
Нашата среща стана в Съюза на композиторите. „ЕК“ вече го имаше и аз работех предимно с млади български композитори от неговото поколение. Вече и в музикалните среди се разчуваше, че се е появила много необичайна танцова трупа. В Съюза на композиторите представих хореографията „Сенки“ по музика на Владимир Панчев (годината е 1980-та – б.ред.). Румен беше дошъл на представлението и се заговорихме. Започнах да ходя на концерти на негови композиции и направо „влязох“ в музиката му. Много ми хареса. Той беше и виолончелист в Радиооркестъра, от това си изкарваше прехраната. А в дома си композираше. По това време имах голям интерес към българското автентично пеене и тогава бяха много нашумели бабите от село Плана . Имах огромно желание да заведа трупата на конкурс в Кьолн и исках за него да създавам хореография на основата на техни изпълнения. С Румен много разговаряхме за това и от песнопенията на бабите той направи невероятна негова композиция. Много силно музикално произведение. И аз започнах да работя с момичетата, да се подготвяме за Кьолн. Там взехме награда и тя не е само за мен, но и за Румен, защото се дължи на процеса ни на работа.
Как се пресрещнахте с него? Какво ви даде той като музикално и композиционно мислене?
На него му беше любопитно, че по това време бях потопена в автентичния, непреработен български фолклор. И заедно създавахме и танца, и музиката. Аз го провокирах с моите мисли и идеи, на които той моментално отговаряше. Беше много начетен човек. Веднага усещаше накъде отивам, а аз усещах неговата посока. Двамата си отговаряхме на всички въпроси, които имахме помежду си. Всяко нещо, което съм правила с него, ставаше наше общо. Той имаше отношение към танца. Изобщо това, което правехме в началото на 80-те, много провокираше младите композитори. Тогава ние развивахме абсолютно непозната за България линия в танца. Втората ни съвместна работа беше за една хореография, която балерината Мария Илиева ме беше поканила да направя за нея за Балетния конкурс във Варна. Тя искаше да ѝ направя модерен номер. За мен беше много естествено, че Румен ще бъде композиторът. Хореографията се казваше „Орис“, Христо (съпругът на М. Градечлиева – художникът Христо Градечлиев – б. ред.) направи костюма. Аз много го свързвам с музиката на Румен. За нея отново бях избрала българска автентична музика, но този път бях помолила Румен да намери някакви свирки и с тях да направи своя композиция. Той намери автентични свирки. Най-хубавото беше, че щом той намери нещо, аз веднага отивах у тях. Така се запознах с майка му и брат му. Там работехме. За мен най-ценното беше, че в този процес на създаване на музика за танц, ние бяхме непрекъснато свързани. Той непрекъснато ми задаваше въпроси в каква посока си представям нещата, с какви движения, какво те трябва да говорят, към какво да провокират зрителя, каква е темата. И той веднага навлизаше в нея и я обогатяваше. После идваше на репетиции в залата, виждаше какво правим. Но произведението, което създаваше, идваше от непрекъснатата връзка помежду ни. Това беше много ценно.
Танцова сюита „Ек” Снимка: архив
Казвате, че много свързвате костюма на „Орис“ с музиката на Румен Бальозов. Защо?
Костюмът представляваше майо с една летяща мантия. Тя непрекъснато се завиваше, изчезваше и се откриваше. По някакъв начин образ на съдбата. Имаше някакво усещане за автентичност и интересът към нея ни свързваше.
Съвместната ви работа продължава в наречения от вас балет „Зелена игра“, чиято премиера се състои през 1988 г.
Да, той беше по поема на Иван Радоев, която беше първоначално забранена. Директорът на НДК по това време прие провокацията да я поставим. В изпълнението на музиката участваше и Йълдъз Ибрахимова, която пееше, а Христо беше сценограф. С Румен работихме по всяко действие заедно. Представлението се изигра 10 пъти, което в този случай никак не беше малко.
В „Зелена игра“ музика и хореография наистина са много преплетени. Има два отделни плана, които характеризират различните светове и движения – единият е по-хармоничен и мелодичен, обогатен с фолклорни мотиви, а другият – по-дисонансен и хаотичен. Всичко това заедно сте решавали, така ли?
Да. Една стъпка не съм създала, преди да съм говорила с него. И на двамата мисълта ни вървеше по поемата на Иван Радоев и изцяло приемахме идеите си. Танцьорът Бисер Деянов казваше: „Марги, все ще намериш някаква музика, която аз не разбирам. Но когато я поставиш и започна да танцувам, тя влиза в мен и става моя!“
Как наистина се приемаше музиката и от останалите танцьори?
Приемаха я. Те не познаваха друга музика, освен тази, свързана с класическия балет. Нямало е къде да я чуят. Изведнъж това беше голяма провокация за тях. И я приеха.
Вас това ли ви интересуваше в музиката на Румен Бальозов – нейната полифоничност и свободата на композицията?
Да, точно така. Действително той създаваше невероятна полифония, която въздействаше силно не само на емоционално, но и на рационално ниво.
С какво най-много ще го запомните?
С разговорите ни за изкуство – за изобразително изкуство, за театър… Той беше много богат вътрешно човек, енциклопедичен, талантлив и рядко благороден. Много четеше и хубаво пишеше. Неговият живот беше музиката, която създаваше вкъщи, и свиренето в оркестъра. Румен беше любопитен към света и той знае-ше страшно много за това, което е било в миналото, това, което е в настоящето, и имаше идеи за това, което ще бъде. Неговото любопитство към съдбата и живота на човека беше неговото здраве. Битът не го интересуваше. Любопитството му към света на изкуството събуждаше неговия талант. Изключителен човек с дарба! И тази дарба той развиваше благодарение на любопитството му къде е, защо той е в света, за какво става дума в света. Затова той беше много благороден. Затова беше човек!