Бихте ли разказали повече за спектакъла Ви, който направихте заедно с Франсиско Камачо steal you for a moment? Той се представя пред българската публика в рамките на фестивала „Антистатик“ 2026. Как протече процесът по създаването му?
С Франсишку Камашу ни свързва дългогодишно артистично приятелство. Той участва в първия ми спектакъл Disfigured Study от 1991 г. По-късно създадохме втори спектакъл заедно – Blessed, с който пътувахме в продължение на 10 години. Винаги сме поддържали връзка и в един момент се обърнах към него с молба да създаде ново соло за мен. Решихме да работим в Сардиния, едно от местата, където Франсишку живее. Когато пристигнах там, той вече беше подготвил някои основни въпроси, свързани предимно с местната древна нурагическа цивилизация. В Археологическия музей видяхме гигантски древни скулптури, по които времето е оставило следите си. Това посещение в музея се оказа много вдъхновяващо. Започнахме да импровизираме, аз танцувах, вдъхновена от огромните скулптури, но работейки с микрожестове, дъха и определена фиксирана форма. Помолих го да се присъедини към мен и двамата споделихме един много силен момент.
След тази импровизация решихме да създадем дует. Съпътстваше ни мистерията около тази древна култура, нейните следи из целия остров и неизвестността около това какво се е случило с нея; но също така откликвахме и на нашето приятелство и артистично сътрудничество, на нашата връзка. Мисля, че това бе моментът, в който започнахме да се впускаме в дълбокото. Гаетан Руске ни посети в Сардиния и създаде сценографията. Спряхме се на пирамиди, пясък и скулптури, както и на въпроси около това как се отнасяме към безсмъртието и преходността на света. Какво означава да танцуваш днес в сравнение с 90-те години на миналия век? В хода на процеса Гаетан се стремеше да създаде сценичната среда като свят или реалност, която можем да обживеем. Мисля, че тя носи със себе си усещане за досег с нещо неназовимо, но също така и за непрекъсната промяна. В нея понякога се чувствам като дете, което се опитва да разбере жестокостта на света и да се ориентира в неговите реалности. А понякога се чувствам, като че ли сме възрастна двойка, изгубила връзка със света, опитваща се да го разбере наново. Друг път се намираме във фантазия за нурагическата култура, представяйки си, че ги нападат, но те са неохотни воини, които отказват да воюват.
Работим в съчетание между изграждането на форма и активното слушане, с въображението си, както и с реалността на нашето приятелство. Спектакълът приключва с текст за начина, по който живеем живота си. Той е много искрен и много игрив. Всичко това се среща и преплита. Действието се случва в триенето и напрежението между различни проучвания и реалности.
Персонажите и техните тела преминават през многобройни състояния. Моменти на напрежение, моменти на отпускане. Моменти на събиране, споделяне и търсене на обща реалност. Как тези две тела успяват да се свържат през времетраенето на спектакъла?
Мисля, че ние сме дълбоко свързани. Започваме с най-минималистичната форма на изказ – с дъха и звука. Понякога имам чувството, че ни съживяват или пък че се връщаме към определена реалност, за да я разберем, за да съберем фрагменти или улики за нея. Аз възприемам света чрез Франсишку, чрез неговия поглед и присъствие. Работим с повишено внимание, един вид изострено слушане, което ни съпътства през целия спектакъл. Но също така и с хумористична, игрива фикция. В началото на спектакъла сме на пътешествие назад във времето. Тогава осъзнаваме, че може би сме ценни предмети, които трябва да бъдат съхранени. Там сме сковани; по-близки сме до скулптури, отколкото до хора.
Ние се срещаме и чрез ритъма. Това е вид интимност, в която си в синхрон с нечие противоречие или желание. Действията не протичат плавно, а се случват в пространство, в което има разрив, или може би известно колебание или дискомфорт. Всичко това е последвано от една по-скоро танцова част на фона на протестната песен Masters of War на Боб Дилън, която подсказва разпознаваем контекст. Тези персонажи се оказват в ситуация, в която се опитват да реагират на условия, които не са желали. През цялото това време те поддържат ритмичната връзка помежду си.
Ние се намираме в пряка връзка и със самите обекти на сцената. Срещаме се чрез жестовете, но и чрез обмена на енергия, повлиявайки на състоянието на другия, на движението и на преживяването му в даден момент. Ние сме доста различни. Франсишку е много прецизен изпълнител. В танца му има радикална сдържаност. Аз съм по-асоциативна, понякога си позволявам повече свобода. Има кратки моменти, които са по-скоро импровизирани, но през цялото време се опитвам да запазя вътрешната логика и драматургия, която може би произлиза от едно друго, по-флуидно място. Ние дълбоко уважаваме различията си и имаме огромно уважение един към друг.
Какво е важно за Вас в сътрудничеството с други артисти?
Мисля, че винаги се надявам на неочакваното. Не можеш да промениш своя език или история, но сътрудничеството често означава да срещнеш собствения си свят по нов начин. Другите артисти винаги имат различни от твоите процедури и подходи за изграждане на структура, свой начин на работа. Много е интересно да възприемеш техния език и да се обърнеш към собствената си работа от известна дистанция. Пораждат се друг вид въпроси и правиш неща, които не би направил сам. Много е приятно да имаш придружител в творческия процес. И разбира се, преживяваш едно преосмисляне или подтик: „Чакай малко, какво точно правя и защо?“. Собствените ти понятия за нещата се провокират в хода на процеса.
Спектаклите Ви могат да изглеждат много абстрактни, но в тях винаги плават различни мрежи от значения. Как разказвате истории?
Човек може да променя не само своята перспектива, но и позицията си в дадена история. Това е като да вървиш през пейзажа, изведнъж да се превърнеш в самия пейзаж и впоследствие отново да вървиш през него. Вътрешното и външното започват да преливат едно в друго. За мен фокусът не е върху серия от факти, които трябва да обяснят реалността, а по-скоро върху една соматична сетивна игра. Така преживяваме и живота си. Не само конкретните случки са от значение, а и начинът, по който тялото ги възприема. Смисълът може да се породи от това, че сърцето ти започва да бие по-бързо или дишането ти се ускорява. Понякога забравен спомен изведнъж залива тялото ти и претоварва цялата ти система. Въпросът е в това как усещаме, отблъскваме или пък призоваваме спомени и мисли, които ни задвижват. Понякога сме напълно съзнателни за този процес, а друг път той е неуловим. Намирам за изключително интересно да използвам това като материал и да го изследвам, танцувайки заедно с други хора. Винаги се опитвам да се докосна до нещо, което ми убягва. Често използвам едно упражнение, в което преминаваш от едно състояние в крайно различно и след това пак в друго. Може първоначално да изглежда произволно, но всъщност – изненадващо, започваш да усещаш, че празнините носят своя собствена логика.
Известна сте с това, че оставяте място за импровизация по време на спектаклите, както и през самия процес. Какво Ви дава тя?
Понякога мисля за нея като за етическа позиция – опитвам се да не знам и да не гадая. Като начин за сблъскване с нещо, без да се налага да доказвам своята собствена истина. Какво е важно в този момент? Какво се случва? Как го интерпретирам? Как се сблъсквам с него? Харесва ми, когато действието изглежда импровизирано, дори и да не е, защото ми допада идеята, че сцената е под напрежение. Много харесвам тази форма на диалог и доверие към нещо, което се появява на момента. След време се превръща и в техника. Става въпрос за състояние на хипербдителност и на хиперприсъствие. А самото търсене на това състояние може да бъде и пристрастяващо.
Когато си позволиш да бъдещ уязвим, започват да изникват неща. Интересните неща изискват време и пространство. Чрез импровизацията аз се доверявам на езика на танца по един много краен начин, различен от предварителното измисляне на движения и последващото им изпълнение. Нещо успява да се роди от самата работа, чрез самия танц.
Не е ли доста плашещо да си толкова отворен към това, което може да се случи, без да си напълно подготвен за него?
Определено е така. В повечето ми изпълнения не импровизирам без все пак някаква партитура или система от инструкции, макар че съм го правила многократно. И именно защото съм го правила достатъчно пъти – да изляза на сцената без договорености и план, – сега всичко останало ми се струва стабилно. Но обикновено има някаква рамка, определени структури, в които оставяш някои елементи отворени за пораждащ се в реално време смисъл. Ако го сравним с джаз импровизацията, то е като да пренареждаш нещото, което вече имаш. Аз съм наистина обсебена от това. Става въпрос за връзки, които се появяват напълно неочаквано. Но ако не се чувствам уязвима, не се преструвам, че съм.
За мен е важно импровизаторите да работят върху разширяването на своя език и диапазон, за да не се чувстват така, като че ли винаги трябва да се изразят чрез определено движение. Възможно е това, което са и с което са свързани, да е в постоянна промяна. Не можеш да импровизираш всичко. Не се получава всеки път. Има зададена форма и ти градиш върху този първи импулс, опитвайки се да я изпълниш със смисъл. Важно е да се тренира. Когато преподавам, аз се опитвам да провокирам артистите да експериментират с възможно най-широка лексика. За мен е много важно да виждам това в други изпълнители.
Споменахте формирането на смисъл. До каква степен публиката е фактор в този процес?
Често танцувам въпроси, а не отговори, затова лекото губене на равновесие заедно с публиката е цел. Мисля, че тяхното присъствие оформя спектакъла. Между нас протича богат психически обмен. Това е като да четеш един и същ текст отново и отново, докато не започнеш да изграждаш връзка с него; същото е да бъдеш свидетел на един спектакъл –изграждаш връзка с него. Аз съм много чувствителна към невидимото случване, към енергийните линии на комуникация.
Споменахте, че за първи път работите с Франсиско през 1991 г. по първия си спектакъл Disfigured Study. Как се промениха Вашите артистични интереси през годините?
Първата ми работа беше доста обсесивна, малко клаустрофобична. Тя беше и много интроспективна, опитвах се да изразя един вътрешен свят. Мисля, че сегашните ми спектакли са по-свободни и изпълнени с повече хумор, като цяло са по-леки. Преминах през толкова много други изследвания, които се срещат в един вече по-интердисциплинарен подход. Работата ми днес е повлияна от дълга поредица от сътрудничества и творчески приключения през годините. А също и от работата на многото хора, с които съм танцувала, които съм режисирала или хореографирала, която по някакъв начин остава в мен. Разбира се, силно съм повлияна и от хората, от които съм се учила. Аз съм от второто поколение артисти, последователи на Триша Браун, а когато създадох Disfigured Study, работех с Ранди Уоршоу. Чувствам тези следи и ги интерпретирам по свой собствен начин. Но междувременно толкова много живот бе изживян. Не изпитвам носталгия към миналото, но steal you for a moment протяга ръка към този първи спектакъл, защото Франсиско отново е в него, защото носим тази история в себе си.
Според Вас как младите артисти могат да оцелеят в трудни времена?
Чрез сътрудничество. Работете колективно. Разменяйте ролите си. Създайте свои собствени структури за подкрепа. Грижете се един за друг. Споделяйте своя опит и творете всеки ден. Не чакайте финансиране: малките интервенции са също толкова важни, колкото и по-големите неща. Срещайте се с други артисти, които ви вдъхновяват. Говорете с непознати.
Пламен Харманджиев завършва театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, специализира театрознание, кинознание и медийни науки във Виенския университет. Работи като културен журналист и драматург във Виена.