Мария Кефирова
Снимка: Йона Пеловска
Повече от 20 години живееш и работиш в Монреал, учила си в Амстердам, живяла си в Ню Йорк, родом си от София. Как би определила артистичната си идентичност? Кои са основните влияния, важни за формирането ѝ?
Аз съм хореограф и танцьор от български произход, който работи и живее в Mонреал. Ако тръгна от началото с основните влияния, ще звучи така: буйна градина в „Красно село“, пътят между „Красно село“, „Раковска“ и „Гурко“, Вельо Горанов, Александър Илиев, емиграция в Канада, танцовата среда в Монреал през 90-те години, училището за съвременен танц в Монреал, Беноа Лашабмр, Хосе Навас, Мари Шуинар, Линда Рабин, Анжелик Уилки са някои от хората оказали влияние върху по-ранното ми развитие. Много определяща за работата ми беше срещата с Криса Паркинсън в Ню Йорк. Времето, което прекарах като гост студент в SNDO – School for New Dance Development в Амстердам, е също ключов момент, когато се оформи интересът ми към танца на хореограф-изпълнител. Прекарах в Амстердам около четири години, там завърших “DasArts”, катализатор във формирането на артистичната ми идентичност. Обменът с множество артисти и колеги, както и множеството предизвикателства бяха изключителен подтик за трансформация. Между 2000 и 2009 година бях силно повлияна от работата си с Диего Пинон в Мексико, където се занимавах с мексиканско буто и шаманизъм.
Не мога да не спомена, че емиграцията в Канада подейства като пропукване на осъзнаването ми за идентичност. Мисля, че черпя голяма част от артистичния си заряд именно от тази пукнатина. Желанието да е тук това, което го няма, е основен мотор в работата ми. Да се върна на място, което не съществува, желанието ми да съм всички тези тела, мисли и емоции, които не съм, липсата и любопитството към другото, желанието да погледна от друг ъгъл – все устойчиви двигатели на интересите ми.
Живееш на два континента, какво ти дава и какво ти взима тази космополитност – човешки и артистично?
Не знам за космополитност, тази дума ме кара да се чувствам сякаш трябва да си сложа скафандър. Да живея на два континента ми дава възможност да пътувам между тях, да живея на различни езици, да се срещам с много различни хора, да изучавам и да се адаптирам към различни системи, да научавам повече за себе си чрез тях. Това ми помага да не фиксирам идентичността си и ми дава многостранна перспектива върху реалността, различни ъгли на възприятие и смисъл, което е в основата на творческия ми процес. От друга страна, животът на два континента ми налага необходимостта за стабилен център в самата себе си, поставя ме в ситуация, в която трябва да се боря срещу дебнещата фрагментация. Обичам да сменям гледните точки – това храни любопитството ми към живота и вниманиието към материята, с която работя. В първите години на емиграция смятах, че единият континент ми дава дълбочина, а другият ширина. В момента се опитвам да ги виждам като две допълващи се оси. Но така или иначе живеенето на няколко места отнема чувството за принадлежност, усещането за натрупано споделено минало, обща история, чувство за локалност.
Откъде идват идеите и вдъхновенията?
Сякаш идват от различни места и ги носят различни причини. В основата си идват от настоятелни вътрешни въпроси, които ме работят; от нужда да разплета личен проблем, който получава или не получава разрешение в процеса на работа. Вдъхновението често идва по канала на самия танц, от нуждата за игра и за усещане, от любопитство към това, което не е видимо или от липси, болни места, които имат нужда от внимание, слепи ъгли. Други идеи идват като съпротива на комодификация, уеднаквяване и стагнация. Звукът, както и движението, са източници на идеи и вдъхновение, диалектиките вътре – вън, близо – далече… Но най-вече общуването с хора, различните колаборации, които носят вдъхновение или желание за противопоставяне.
В работата си комбинираш танц, театър, пърформанс, визуални изкуства. Някои от пърформансите ти напомнят инсталация. Винаги разполагаш тялото и движението в среда от обекти, форми и материали, към които имаш специално отношение.
Да, имам афинитет към визуалните изкуства, към работата с материи и предмети. Не съм се замисляла особено защо това е така. В процеса на работата се появяват и се настаняват около мен – боя, картофи, телевизор, камъни, орехи, месо, звукови колони, кабели, картонени кутии, хавлии. Като танцьор работя с възприятието като материал и може би чрез тези предмети давам конкретност и външни физически параметри, които рамкират и структурират действията ми. Използвам ги като контрапункт на нематериалното, което движи танца, като партньор. Също така използването на обекти, различни от мен самата, ми позволява да изляза извън тялото си, да бъде друго тяло. Отнасям се към хореографията като архитектура, която моделира вътрешно и външно пространство и от двете изгражда едно общо пространство.
Интересува те потенциалът на хлабавата връзка между означаемо и означаващо, което отваря знаците към множество смисли и интерпретации. До каква степен се опитваш да контролираш посоките на значенията?
Механизмите, чрез които работят представленията ми, обикновено изискват доста контрол. Но нямам за цел да контролирам смисъла, който произвеждам. Сякаш контролирам пътя, по който бихме могли да се озовем на място, където е възможно възприятието и усещането да са свободни, изненадани, да имат собствена воля.
Има ли в работата ти основни посоки на изследване, които принципно те занимават?
В различни периоди различни неща ме занимават, но има и неща, които са мой постоянен интерес. Едно от тях е изследването на всички възможни и невъзможни отношения, които съществуват между видимото физическо тяло и невидимото тяло – социално, културно, политическо. Интересува ме танцът сам по себе си, не като средство, а като същност. Интересува ме звукът като тяло, както и празнините, в които може да се случи промяна на възприятието, на присъствието. Тази промяна прави възможно ново осъзнаване на реалността и връзката с нея. Тоест, интересува ме промяната като основен принцип на живота. Идеята за близко и далеч, за вътре и вън, измерването на дистанции са теми, които непрекъснато се въртят в мен. И това желание да обърна вниманието на публиката към това, което не е на фокус. Преместване на вниманието или пренасочването му към мястото, което наричам next to, непосредствено до основното място. Там се случва движението.
Познаваш някои от основните сцени на съвременния танц в Европа и Америка. Можеш ли да очертаеш основни разлики в естетики и политики тук и там? Нещо, което теб лично те впечатлява?
B Европа има стабилна история и практика в упражняване на дискурс за танц и хореография, подходът е по-концептуален, а погледът е обърнат навън към света, към социални казуси. Което го отличава от това, което виждам в Америка, където това изкуство по-скоро се занимава с политики на идентичността, самоизразяването, връзката с физическото и с персоналното. Ако мога да обобщя, в Европа погледът е по-широк, а в Америка – по-лично-интимен. Но нещата много бързо резонират от едно място на друго.
Кои са имената в съвременния танц, които са ти интересни?
Много хора са ми интересни. Ho ето топ 8: Дебора Хей, Симон Форти, Криса Паркинсън, Борис Шармац, Кейон Гаскин, Кейт Макинтош, Родриго Собрасо, Антония Ливингстън.
Вече няколко пъти представяш работата си в България. Каква среда откри тук?
Представата ми за средата в България е все още непълна, понеже не прекарвам дълги периоди от време в страната. Благодарна съм за топлината и интереса, с които съм посрещната тук. Интересно ми е да разбирам какво правят колегите в България, ядосвам се и ми е малко тъжно, като чувам за структурни и финансови проблеми, заради които креативни сили изтичат в грешни посоки. Вдъхновяват ме смелостта, чувството за хумор, въображението, които срещам в България. Чувствам, че липсват платформи за обучение и обмен. Но все пак пространство ДНК е много важен фактор за усещането за среда. Откакто ДНК съществува, съвременният танц има място, където да поема рискове, да задава въпроси, да осмисля себе си, да расте.