Галя, какво все още би искала да направиш в полето на танца?
Може би да не се отказвам (мисля си го често напоследък). Когато имаш толкова много практика, имаш и отговорността да предаваш опита на другите, за да не става вакуум във времето. В началото работиш за собствените си търсения, после за установяване на някаква относителна стабилност, после работиш за другите и четвъртият етап си мисля, че също е много важен – да предадеш щафетата, да вдъхновиш и други.
Твоят професионален път е изпълнен с много обрати, значими пътувания и творчески срещи. Кои са онези съдбовни и решаващи събития, допринесли според теб за творческото ти формиране и утвърждаване?
Срещата с Луиз Бедард, канадска хореографка, която беше в Сливенския театър по време на ръководството на Златко Гулеков в средата на 90-те години. Тя ме провокира да направя първото си соло „Намерения в незавършен вид“.
Другото събитие беше международният конкурс за хореографи в Гронинген, Нидерландия, на който спектакълът ми А Never Ending Story спечели първа награда. След това Ян Стелма, директорът на Гранд Театър в Гронинген, продуцира няколко мои международни продукции. Това е и единственият директор на театър, който се грижеше за моята кариера през годините и който държеше много на идването на моя спектакъл „Атараксия“ на театралния фестивал „Варненско лято“ през 2000 г. и който често ме питаше как съм.
Изначално значима за мен май е и срещата ми с режисьора Вили Цанков в Габрово и после приятелството ни в София. Ако съм прихванала добър вкус и специфично чувство за хумор – от него е. Дължа много и на моите учителки от Балетното училище – Елисавета Груева, Калина Богоева и Маргарита Градечлиева, както и на моята съученичка Ани Колиер. С нея разработихме галерия „Етюд“ в София, направихме шест издания на танцовия фестивал „Етюди и приятели“ и девет издания на танцови концерти, включващи работи на почти всички колеги, като ги подтиквах да създават и нови премиерни кратки хореографии специално за тези събития. Всички тези проекти бяха финансово подкрепяни от семейство Колиер.
Мисля си, че съм късметлийка. Срещите с големи личности оставят белези…
През май представяш реконструкция на A Never Ending Story, чиято премиера е през 1997 г. във Военния клуб в София с участието на Юлияна Сайска, Иво Димчев и самата ти, като през 1998 г., както спомена, ти носи първа награда на Международния хореографски конкурс в Гронинген. Преди години форматът на възстановките много те интересуваше и се беше заела с работи на Айседора Дънкан и на артистите от кръга Джъдсън. Как би подходила към възстановка на собствена работа, и то с други изпълнители?
Възстановките са много важно нещо – чрез тях се проверява през времето кое е стойностно и кое е било незначително. Много благодаря на Брейн Стор Проджект за идеята да възстановим част от A Never Ending Story. Опитах се да възстановя едно мое силно изстрадано соло – „Тук долу всички люляци умират“, по време на ковид пандемията, но не го доведохме до представяне пред публика. Сега съм поканила трима артисти, на които залагам много надежди. Надявам се, че освен да възстановим спектакъла, те ще допринесат нещо и с личните си качества и няма да имитират оригинала.
Не е лесно да се правят възстановки. Това, което ме интересуваше в края на 90-те години на миналия век, беше да не повтарям образци и да бъда себе си, както и много ме интересуваха натрупаното наследство и откъсването от клишета, които танцьорите придобиват през годините. Винаги съм се учила от предишни модели и оригинали, но се опитвах да не ги повтарям и имитирам, а да допринасям с нещо от себе си. Фразата „постмодернистите са виновни за всичко“ не е моя, но много ми харесва.
Има ли някакви устойчиви теми в твоята работа и каква би казала, че е отправната точка в тях – чисто формалистични въпроси по отношение на танца като форма на изкуство, въпроси от съвремието или…?
Ако устойчива тема е да се занимаваш с вечните теми, като ги контекстуализираш във времето, което живееш, може би съм успяла да намеря своята? Първоначално ме интересуваха кривото, не шлифованото, вътрешното – не външното; силата на енергията – не силата на тялото; крехкостта и виталността на професията – не утъпканите пътеки и конформизмът.
Колкото повече създавам хореографии, толкова повече се отдалечавам от танца, защото той не ми е достатъчен. Когато тялото не може – идват думите, когато думите са излишни – идва тялото да напомни, когато и тялото не може – идва музиката, когато и музиката не може да изрази конкретното – идва тишината.
Действително в редица от по-новите ти работи излизаш извън територията на танца, разработвайки по-широко поле за хореографията или към инсталацията, или към това, което би могло да се определи като „мултижанрови спектакли“, съчетаващи музика, обекти, театрални елементи и движение. Кога танцът ти става тесен и имаш нужда да излезеш от него?
Винаги съм била любопитна към всички изкуства – кино, театър, опера, визуални изкуства… Но да, първо създавах много движения, опитвах се да не са от танцови тренинги, по-късно включвах и текст, тишина, стоене, времетраене, повторения, пестеливост, самоирония, манифести… Литературата ме е зареждала много – Пруст, Чехов, Вирджиния Улф… Сценичните изкуства не може да се ограничават в средствата си.
Винаги съм намирала за провокативен начинът, по който използваш музиката като еластичен и значещ материал. Изпитваш пълен пиетет към класики като Вагнер или изпълненията на Мария Калас, но и си готова да подложиш на тотална деконструкция знакови творби, да ги поставиш в немислими съчетания със звуци от животни или от ежедневието и т.н. Как би описала значението на музиката в твоята работа и подхода си към нея?
Музиката за мен има огромно значение, защото това е атмосфера, ритъм, абстракция. Тя е и тишина, и драматизъм, и лиризъм, и минимализъм… кара ни да мечтаем извън рамките на възможното. Завиждам на професията диригент.
Промени ли се през годините начинът ти на работа с изпълнителите? Какво е водещо за теб в нея?
Не знам дали се е променил, по-скоро се е затвърдил. Човек не може да променя себе си, той може само да се надгражда. Не вярвам на тези, които опитват какво ли не, различни посоки, всеядни… Това ми се струва някакъв вид несигурност. Но както казват колегите, с които съм работила: „Разбрахме доста късно какво искаше от нас“. Понякога изисква време да разберем в какво сме били въвлечени.
Винаги ми е било интересно как в редица представления се инсценираш като домакин на публиката в пространството, което създаваш – обръщаш се към зрителите, понякога дори ги черпиш с нещо, те са като твои гости по време на представлението и след него. Как се появи тази фигура на „хоста“ в твоите работи?
Май съвсем естествено. Винаги съм търсела обратна връзка, а и винаги знам, че може би в публиката има по-умни хора от мен и след премиерата е шанс да се запознаеш с различни сродни души и да имаш нови приятели.
Как се чувстваш днес като част от българската танцова сцена?
Като майката и лелята на танца, като мутант, като хибрид, като самотник, като щастливец с много студенти и последователи. Благодаря на тези, които са ме изтърпели с характера ми, защото са били уверени, че ги завличам в други възможни начини и пространства.
Интервю на Ангелина Георгиева, 7 март 2026 г.
Галя на 60?!…
Изглежда ми странна тази внезапно настъпила годишнина на Галина Борисова. Дали защото я познавам отдавна, когато в младостта ни работехме заедно и ходехме на семинари в Палука Шуле в Дрезден, или защото времето оттогава до днес протече толкова интензивно, че не го отчитахме, а само преживявахме събитията едно след друго…
Галя е завършила Държавното хореографско училище като класическа балерина в класа на Елисавета Груева, която дава своя аристократичен отпечатък на всички свои ученички. Нейната физика и характер обаче я насочват към съвременния танц, в който тя влиза с цялата сила на таланта си.
Галя е странна смесица от сила и крехкост, от енергия и чувствителност, от воля и смирение, от еуфория и безразличие. Тази нейна душевна сложност, болезнено и насмешливо поетична, намира пряко отражение в творбите ѝ, които са вид откровение, изпълнено с предизвикателства.
Галя е танцьор и хореограф, който бяга от естетическото и смисловото статукво, опитвайки се да разшири до невъзможност границите на жанра. Нейните пиеси са трудно определими, защото те винаги разчупват познатите модели и изискват нов вид вглеждане и възприятие, за да бъдат разбрани. Пиесите на Галя са интелектуално и естетическо предизвикателство за зрителя, който е провокиран да пренарежда разбиранията си за жанра и да ги „чете“ като специфичен, индивидуален език. Но независимо дали тя е „Хуанита Хилдегард Бо“, или търси Версавия с балет „Арабеск“, или препрочита с тялото си Пруст и Виржиния Улф, или прави своите неопределими пърформанси и инсталации, Галя Борисова следва неотклонно своя собствен, единствено за нея възможен път на артист неконформист, естетически откривател и танцов авантюрист.
Честита годишнина на вечно младия ѝ талант!
Мила Искренова, хореограф
Галина Борисова е от изявените фигури на изкуството на танца в България. Тя притежава силна творческа интуитивност и оригиналност. Още докато беше ученичка в Хореографското училище, тя носеше някак интуитивно стремежа към танца. В моите класове винаги беше сред първите, които разбират същината на изискванията, и с нея беше много лесно да се работи; беше много умна за възрастта си. В момента Галина е творец – еталон на професионализъм и на талант. Това е, което мога да кажа с абсолютна увереност за нея.
Калина Богоева, примабалерина и балетен педагог
Галя Борисова е сред най-ярките артисти, които в първите години след политическата промяна в България от края на 1989 г., през 90-те години на ХХ в., направиха възможно завръщането на разнообразието в сценичните изкуства в страната и специално интензивното навлизане на съвременния танц. Нейните забележителни солови спектакли, като „Хуанита Хилдегард Бо“ и „Тук долу всички люляци умират“, както и изобретателните ѝ идеи и хореографски решения за редица тeатрални продукции, като „Далила“ (режисьор Вили Цанков) и „Моето куче харесва Рената“, вече се превърнаха в емблематични за съвременното танцово изкуство у нас.
Камелия Николова, театрален изследовател
Неоспорим факт е, че приносът на Галина Борисова за формирането на съвременния танц в България такъв, какъвто го познаваме, е огромен. Днес, когато многообразието му е много по-голямо, това не е толкова очевидно, но е не по-малко валидно. Нейната устойчивост и упоритост в разработването на собствен език, непоколебимостта ѝ в отстояването на свое творческо пространство, отказът ѝ да се съобразява с постоянния натиск и изискването на посредствеността, щедростта ѝ като преподавател и хореограф са сред причините тя бъде сред най-важните фигури в неговата история и практика.
Ани Васева, театровед и режисьор
Галя Борисова внесе в българския контекст идеи и практики, почерпени от американския постмодерен танц в собствена интерпретация. Тя допринесе за освобождаване и разширяване на представите за танц у нас, като на свой ред привлече в него ежедневните движения, неподвижността, свободната композиция, нетипичното танцово тяло, откритото общуване с публиката, артистичната анархистичност, изобщо – експерименталния етос. Винаги съм се впечатлявала как се инсценира като домакин на зрителите в своите представления, на (само)иронията и уязвимостта, на които е способна в тях, на манифестната ѝ борбеност и директност. С неизчерпаемата си енергия тя изгради общност около себе си, обединяваща различни поколения в танца, театъра и отвъд тях – рядко качество, и е истински обогатяващо да си около нея.
Ангелина Георгиева, театрален и танцов критик
Галина Борисова е гражданин на света. Тя присъства както в българския пейзаж, така и в Канада, САЩ, Белгия, Нидерландия, Румъния и където ви хрумне под луната. Нейната Версавия реже косите си с меч, докато се влачи по пода. Хуанита Хилдегард Бо обитава колекцията си от цветни шалове като география на комфорта, докато японското ѝ ветрило се превърне в счупено крило, а ние броим прешлените на гръбнака – география на самотата.
Галина ни потриса, когато нейната Калас „помята“ перуката си пред очите ни. Тя събира отломъците на Чехов в тясното пространство на Галерия „Етюд“, за да се насладим на парчетата от деня и абсурда на живеенето сега и веднага, без структурата на разказа и конвенционалното понятие за драматургия. Пиенето на чай е равносилно на обесването. Няма дилема! Тя разпада формата, застава отстрани и се забавлява с нашия смях от недоумение. Тя не върви по утъпкания път на една „дива“. Тя се смее тайно, преди да започне да ни вкарва в изненадата на своята смешна, понякога жестока клопка.
Сънищата на Галина обитаваха Червената къща, НДК – ДНК, фестивални сцени в България и чужбина. Напоследък стоплят Топлоцентрала и сцена „Апостол Карамитев“ в Народния театър. С онова тънко интелектуално чувство, наречено ИРОНИЯ, което в пейзажа от заливаща ни халтура е като бунта на маргаритката, цъфнала в асфалта.
Галина е вдъхновение за много съвременни артисти. Тя е фигура, която тихо и упорито променя контекста и обогатява пейзажа.
Златко Гулеков, продуцент, режисьор и актьор
Галина Борисова има способността да превръща сцената в място, където всичко може да се случи, дори и онова, което уж „не трябва“. Като изпълнител в няколко нейни представления, съм имала възможността да наблюдавам отблизо специфичния ѝ метод на работа, който е едновременно прецизен и изискващ, но и отворен за лична свобода и пространство за собствено позициониране в материала. При Галина сцената е пространство за риск, свобода и мислене чрез тялото. Тя е от артистите, които оставят трайна следа в начина, по който мислим танца.
Ива Свещарова, артист и продуцент
Когато си мисля за Галина като хореограф, аз нямам с кого да я съпоставя, заради нейната творческа и човешка позиция на честност и почтеност при подхода към темите и средствата, с които тя тръгва към тяхното разказване и показване. За мен беше предизвикателство да работим заедно по двата моноспектакъла – „Моето куче харесва Рената“ и „Методът на г-жа Лидия“, – в които тя преобърна представата ми за преживяване на сцената. Гледала съм всички нейни представления и съм се чудила на неизчерпаемото ѝ въображение и на умението ѝ да увлича актьорите в своя свят на homo ludens… клоун, шут или иронично драматизиране. Пожелавам на Галина да има сили да не се отказва от пътя си, който е нужен на културата у нас.
Лидия Стефанова, актриса
Хипотетично това е всичко от историята на вчерашния ден
Специфичното в присъствието на Галина Борисова е именно в това, че направи танца „не-танц“. Тя умее да играе с иронията и сарказма и да ги обръща с хастара навън. От дневници, манифести или дори празнословни умозрения тя прави нещото на сцената живо, закачливо, деформирано, но с уважение и усет към отправната му точка. За мен тя е важна с интуицията си на хореограф режисьор. Решенията ѝ са безпощадни, дори объркващи, но винаги верни на нея самата и в края на краищата верни на сцената.
Стефан Щерев, артист и продуцент
Галя е творец, който с всеки нов спектакъл провокира и самата себе си.
Дали легнали на възглавници четем послания на тавана, или я гледаме как мъкне тежки мебели, за да може, пързаляйки се, да ги събори, да стига до екзалтация от музиката на Вагнер, или слушаме разговор между двама писатели с мимика и звуци, или сменя костюми един след друг – грациозно; или пее увиснала на някаква стълба, Галя разкрива мисълта си ясно и категорично. В творческата си зрялост тя държи на висота стандарта за нестандартността. Бъди честита, Галя, и сбъдвай мечтите си!
Елисавета Груева, балерина, педагог и репетитор
За първи път срещнах Галина през 2000 г. Като победителка в Международния конкурс за хореографи в Нидерландия, тя беше поканена да създаде нов спектакъл в Гранд Театър в Гронинген. По време на репетициите на „Атараксия“ я опознах като много мотивирана, енергична и умела хореографка, с таланта да организира екипа си по изключително симпатичен начин и винаги, когато е нужно, с хумор. Много отворена към света и интересуваща се от другите, беше истинско удоволствие да я посрещна в „моя“ театър. През 2003 г. Alfred’s best friends беше вторият ѝ успешен проект с Гранд Театър. Оттогава следя дейността ѝ, възхищавам се на упоритостта ѝ да продължава напред и да вдъхновява другите. Дама с мисия!!!
Винсент Грьон, главен мениджър, 1996 – 2013 г., Гранд Театър, Грьонинген, Нидерландия
Да познаваш Галя, означава да познаваш артист, който не се страхува за себе си, но се грижи дълбоко за другите. Тя е едновременно огън и вода, присъстваща и изплъзваща се. Един ден може да бъде любовницата на Брад Пит, на следващия – грижовната внучка на баба си. Ако Джим Джармуш заснемеше още един епизод от легендарния си „Нощ над земята“, Галя щеше да е тази, която празнува шумна фиеста с полицаи в София посред нощ. Понякога с право я наричат Амазонката на българския съвременен танц и за щастие, пътищата ни са се пресичали няколко пъти. До скоро!
Гуидо Раймниц, бивш съдиректор на танцовия фестивал „Импулстанц“ и обучителната програма DanceWeb/Виена
Отдавна не съм я виждал, прекалено отдавна. По кожата ми все още е отпечатъкът от докосването ѝ. Ръцете ѝ са топли и нежни. Очите ѝ – дълбоки и любопитни. Смелостта, хуморът и издръжливостта са това, което тя дава на този свят. И някои от най-красивите образи също. Никога не си сигурен дали идеите ѝ идват от друга планета, или от най-дълбоката клетка в тялото ѝ. Сама и упорита, с глас, който експлодира в смях, говореща на собствен си език – Галина вероятно е един от най-безкомпромисни хореографи, които някога съм срещала. Винаги ще съм благодарна за влиянието ѝ в живота ми.
Драгана Алфиревич, танцов артист, Словения
Отне ми време да разбера Галина Борисова – нейната личност, начина ѝ на мислене, – защото тя се движи свободно между множество перспективи към реалността. Тази свобода първоначално може да бъде дезориентираща, но постепенно разкрива дълбока вътрешна логика. Творческият ѝ процес създава редки пространства, в които уязвимостта и контролът съществуват заедно без компромис, където дисциплината се разтваря в поетичен риск, а структурите на представлението сякаш дишат сами. Това, което изглежда крехко, всъщност е старателно конструирано. Срещата с творчеството ѝ означава да приемеш несигурността, а после да откриеш прецизност вътре в нея – парадокс, който определя както присъствието ѝ, така и изкуството ѝ.
Едуард Габиа, артист, Румъния (участник в Alfred’s best friends, 2002/2003 )
Пътищата ни са се събирали и разделяли многократно: от първата ни среща преди 50 години в Балетното училище до преоткриването ни през 2000 г. във Флорида. Зная, че за Галя, за кариерата ѝ и за годишнината ѝ ще пишат много колеги, и затова ще спестя моите комплименти за нейните постижения, награди или спектакли. Затова пък ще споделя, че сме карали щуро по магистрали, бягайки от урагани, катерили сме се по планински пътеки, спорейки кой е правилният път – нагоре или надолу… или понякога сме нарушавали правилата, минавайки през кръгово движение по права линия…
Ани Колиер, фондация „Етюд“
Много се вълнувах, че трябва да пиша за Галина Борисова, но се оказа, че за нея е много сложно да се пишат думи. Галя е движение, което трудно се повтаря, но влиза дълбоко в мускулите. Галя и мисъл, която трудно се разбира, но дълбоко се усеща. Галя е картина, която е цветна, въпреки че е негатив. Галя е смях, до който достигаш, след като се разплачеш. Галя ти е роднина, без да ти е родственица. Галя е звезда, но не принадлежи към познатите съзвездия, тя е от друга галактика и е същевременно здраво полегнала на Земята, ходеща във водата и плуваща в небесата. Галина Борисова е и ще остане едно от най-смислените, най-неразумните, най-абстрактните, най-вълнуващите, най-НАЙ СЪБИТИЯ в българския съвременен танц. Благодаря ти!
Вили Прагер, артист и продуцент