Дева Шуберт | Снимка: Can Wagener
Дева Шуберт разтваря необичайни пространства пред танца. Артистката живее и работи в Берлин, като получава танцовото си образование в Залцбург, Касел, Копенхаген и в Междууниверситетския център за танц в германската столица, а в Университета за изкуства в Касел учи също визуални изкуства. Експерименталните ѝ творби често изследват пресечните точки между танц, инсталация и дигитални медии, но това, което най-силно характеризира нейната практика, е фокусът върху вокалната изява, както ясно показва танцовият пърформанс Glitch Choir („Бъгващ хор“), който е част от програмата на осемнайсетото издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ (12–22 май 2025 ) в София.
Glitch Choir беше отличен с наградата ImPulsTanz – Young Choreographers’ Award през 2024 г. за „прецизно изградената си композиция, превръщаща го във фина, многопластова, но и предизвикателна амалгама от звуци, тела и емоции“ по думите на журито. Представлението е дует, изпълняван от самата Шуберт и Чихиро Араки, към които на сцената на „Антистатик“ се присъединяват българските гост-изпълнителки Ана Петкова, Василия Дребова и Емилия Тончева. Неговата идея е да пренесе дигиталния феномен на „глича“ (грешка в системата) в аналоговото пространство, изследвайки как смущенията могат да отворят нови форми на изразяване. Изпълнителките използват техниката на глича, деконструирайки и пренареждайки оплакваческа песен, като използват своите тела, движения и най-вече – гласовете си.
Как възникна идеята за Glitch Choir и как тя се разви в представление?
Glitch Choir произлиза от мой дълбок интерес към отношението между гласа и общността от хора. Представлението изследва глича като вокална практика, проучвайки какво се случва, когато два гласа се пресичат с леко разминаване. Започнах да работя върху представлението първо, като експериментирах с формата на песните за оплакване, познати като ламенто, и използвах глича като техника, при която вокалният израз на скръб започва да прекъсва, да пресича, подлага се на някакви нарушения на целостта. С течение на времето работата ми се разви, навлезе в по-обхватно изследване на шума и неговата неконтролируема динамика, като използвах и дигитална обработка на гласа.
Всеки път, когато представлението пътува, включвате в неговото изиграване и местни изпълнители. Така е и на фестивала „Антистатик“ в София. Как протича този процес?
Да, когато представяхме Glitch Choir на фестивалите „Импулстанц“ във Виена и SYSTEMA в Марсилия, работихме с местни хорове. Същото правим и в София. Процесът е фокусиран върху споделянето на нашата практика, адаптирайки я към контекста и пространството на представлението, като използваме неговите специфики, за да създадем интимно и споделено вокално преживяване. Всяка версия на представлението се оформя от уникалната динамика с местните изпълнители, като се адаптира към техните културни и емоционални контексти.
Забелязали ли сте културни разлики с хората, с които сте работили, особено по отношение на форми на изразяване на скръбта?
Да, в това отношение културните разлики са забележими – в начина, по който скръбта се изразява и регулира в различните общества. Например в Япония, където бяхме на резиденция, съществуват специфични норми по отношение на употребата на гласа и емоционалното изразяване, особено за жените. Това повлия на начина, по който подходихме към вокалната работа и по който дисонансът, шумът и траурът намират телесен израз в представлението. Освен това отношението към интимността и близостта се различава значително.
Когато гледах представлението, се впечатлих от близостта на устите на изпълнителите, които почти се допират една до друга сякаш в целувка. Обикновено свързваме целувките с любовта, но в Glitch Choir се обменя скръб. Това действие ми се стори като начин да направите болката много осезаема – нещо, което може да се сподели не само емоционално, но и физически. Това ли беше идеята зад този жест?
Да, жестът „уста до уста“ беше замислен, за да подчертае устата като резониращо пространство – като инструмент, в който вибрациите на гласа не само се произвеждат, но и се отразяват обратно. Тя служи като съд – едновременно приемащ и отдаващ, – подчертавайки гласа като дар, при който един изпълнител поема звука на другия. Тъй като пеем предимно в дисонанс, тази близост засилва усещането за преплитане на гласовете, превръщайки устата в място на свързаност и споделено изразяване. Въпреки че жестът е силно кодиран и провокативен, той всъщност се роди от чисто технически звуков подход.
Бихте ли разказали повече за значението на звука и вокалната практика в тази творба и във вашия артистичен път?
Звукът и вокалната практика са в центъра на моята работа. В Glitch Choir гласът е едновременно инструмент за изразяване и средство за създаване на споделено пространство. Творбата експериментира с дигитални изкривявания, шум и дисонанс, за да предизвика традиционната вокална естетика и да изследва нови емоционални пейзажи.
Всъщност започнах да пея първо йодлери (начин на пеене, който се състои в многократна и бърза смяна между нисък гръден глас и висок, фалцетен глас – б. р.). Баба ми пееше йодлери и след като тя почина, започнах и аз – беше нещо като начин да осмисля липсата ѝ. Това пробуди по-късно интереса ми да изследвам йодлерите като материал в моята артистична практика – анализирах характерните за тях вокални техники, суровостта им и функцията им на призив, който преодолява разстоянията. Оттам интересът ми към гласа се задълбочи и се насочи към експерименти с дисонанса, резонанса и прекъсванията. В цялата ми работа ме привлича начинът, по който гласовостта може да нарушава норми, да създава неочаквани връзки и да придава форма на емоции, които иначе биха останали нечути.
„Бъгващ хор“ | Снимка: Frank Sperling
В други свои представления (Sister of Algolore, Assembly, Viral Reload) работите с дигитални инструменти, социални медии и изкуствен интелект. Каква е ролята на новите технологии във вашата работа?
Новите технологии винаги са били част от моята практика – като инструмент и като концептуална рамка. В Sisters of Algolore изкуствен интелект свири на алпийски рог. В Glitch Choir идеята за глича – първоначално дигитално смущение – се пренася върху гласа и движението. В работата си се опитвам да се противопоставя на разделението между дигиталните и аналоговите технологии, като изследвам какви културни функции изпълняват те. Какъв тип общности създават и какъв е техният (естетически и социален) потенциал да бъдат преобърнати, смесени с непривични им неща, „куирнати“.
Как възприемате бързия напредък на изкуствения интелект през последните години и как мислите, че той ще повлияе на бъдещето?
Бързото развитие на изкуствения интелект (ИИ) отвори нови възможности за вокални експерименти – от синтез на глас до алгоритмична композиция. Въпреки че ИИ може да бъде полезен инструмент, той също така внася странен ритъм в творческия процес, като изисква много време и създава грешки. Той оказва огромно влияние върху различни изкуства – както положително, така и отрицателно. Лично аз искам да освободя практиката си от изкуствения интелект и да надскоча неговото влияние.
В едно интервю казвате, че в съвременните общества „скръбта е приватизирана и стигматизирана; тя трябва да бъде преодоляна възможно най-бързо, за да станем отново продуктивни“. С Glitch Choir вие се бунтувате срещу тази представа и предлагате алтернативна визия, която прегръща провала, крехкостта, неспокойствието, състраданието и слушането. Смятате ли, че тази визия може да бъде приложена в обществото извън сценичните изкуства и как?
Абсолютно. Темите в моята работа не са просто естетически или изпълнителски, а дълбоко свързани с начина, по който преживяваме емоциите в ежедневието. Ако възприемем по-отворен и споделен подход към скръбта, като признаем съществуването ѝ, нейното присъствие, вместо да я потискаме, бихме могли да изградим по-състрадателни социални структури. Прегръщането на провала и крехкостта означава да преосмислим продуктивността като единствена мярка за стойност и да създадем пространства, в които емоционалните преживявания – скръб, неспокойствие, изтощение – могат да бъдат споделяни без осъждане.
Върху какво работите в момента?
В момента работя върху Silent Spills I – перформативна изложба, която изследва клюката като социален и комуникативен феномен. Вдъхновява ме идеята за „разтичащото се“ тяло и ме интересува как информацията тече, разпространява се и формира социалната динамика. Творбата комбинира шепот, хорово пеене и многоканален звуков колаж, за да изследва как знанието циркулира и как гласът може да функционира като флуидна, колективна сила.
Спомняте ли си конкретен „глич“ в живота си – „щастлива грешка“, която ви накара да осъзнаете, че системата трябва да бъде разчупена?
Имало е много моменти, когато нещата не са вървели по план, но са водели до неочаквани открития. Един такъв случай беше, когато страдах от тежко заболяване. В моментите, когато не можех да движа тялото си, открих гласа си – и това ми разкри нови възможности.
Марта Буджо завършва италианска филология в Болонския университет, където задълбочава интереса си към танца с курсове към Факултета за сценични изкуства. Работи в София в сферата на образованието и се изявява като танцов критик.