Марта Петкова | Снимка: Стефан Н. Щерев
Не можем да не започнем с актуалната ситуация и необичайната епидемична обстановка, в която работите през последната година. Софийският балет не изглежда така засегнат от нея, както други балетни театри и компании в Европа, които от една година почти нямат представления на живо. Как настоящата ситуация се отразява на работата Ви?
Всеки състоял се спектакъл на наша сцена е истински празник. Като че ли минаваме между капките, не сме спирали работа за дълъг период и изкарваме спектакли. Много мои колеги от театри по цял свят нямат представления на живо, снимат само онлайн. Аз съм щастливка, че танцувам и че имаме зрители. За нас прекият контакт с публиката е най-важен. Изобщо не мога да сравня репетиционния процес или заснемането на спектакли с живото изпълнение. Смятам, че то носи и на публиката съвсем друга емоция.
Ситуацията е много необичайна. Преди една година аз бях много ангажирана, изобщо не се спирах. Много пътувах и участвах в спектакли в чужбина. Дори вече бях започнала да мечтая за почивка. Но не и за такава. Мъчим се да поддържаме форма. Случва се да работим две седмици, а после да се налага карантина за десет дни, после пак работим. За тялото това е голяма мъка. Аз съм свикнала на ежедневно тежко натоварване. Десет дена оставане вкъщи означава, че след това се започва отначало. Това изисква възстановяване на мускулатурата, трениране на издръжливост на умора… Но се справяме. Аз се радвам, че изобщо танцуваме и излизаме на сцена.
Всички артисти от Операта много страдаха, когато нямаше спектакли. Но от друга страна, в момент, в който цялата държава затвори, решиха артистите да продължат да работят. Имаше противоречия дали това е редно, защото и ние имаме семейства. Ние изцяло се отделихме от близките си и реално трупата стана нашето семейство. Ние сме 60–70 човека. Постепенно изградихме доверие помежду си, всеки беше достатъчно дисциплиниран и в момента работим много спокойно. Много се пазим. Но чисто психологически пандемията много лошо се отрази на хората. В началото си мислех, че след всичко това ще станем по-добри и че ще ценим малките неща, срещите със семейството. Аз не се бях виждала с моето семейството близо година. Но всъщност хората по-скоро се отдръпнаха, станаха единаци, изнервени. Не знам до какво ще доведе всичко това, но пък и всичко се забравя бързо.
На този фон много компании в класическия и съвременния танц представиха различни дигитални формати, с които да запазят връзката с трупата или с публиката онлайн, имаше редица излъчвания на спектакли… Вие намерихте ли нещо, което да ви заинтригува в това море от предложения и как се отнасяте към подобни формати?
Аз се възползвах от ситуацията и изгледах много спектакли на различни театри. Така човек се обогатява. Радвам се, че и нашият театър излъчи хубави спектакли. Ясно ми е, че в света тази посока много се развива. Но нямам ли пряка връзка с изкуството, то не може да ме докосне.
Балетът е изкуство, в което формата подчинява тялото на себе си. Вашите изпълнения се открояват обаче със силно индивидуално присъствие, в тях съумявате да присвоите формата, да ѝ придадете изразителност. Как подхождате към ролите си от класическия репертоар и към изграждането на Вашето изпълнение?
Благодаря за думите. Ние сме на първо място артисти. Може технически да си брилянтен, но ако изпълнението ти е лишено от емоция, то не докосва хората. С времето и с опита става по-лесно да изграждаш своите роли, тъй като и в житейски план преживяваш различни неща и носиш в себе си палитра от емоции. Аз винаги изхождам от себе си, от това, което съм изживяла. На такъв етап от моята кариера съм, че ежедневният труд естествено продължава и гледам непрестанно да се развивам, но вече мога да отдам повече внимание на емоцията, наслаждавам се на всяка стъпка.
Кои посоки в балетната хореография са ви интересни и обогатяващи за вас?
Като изпълнител мога да кажа, че всичко ни обогатява. Имало е постановки, в които съм влизала с огромно нежелание и недоверие, защото ролята не ми е харесвала и съм имала някакви други виждания. Но съм се насилвала да я харесам, защото трябва да я изиграя. С времето си давам сметка, че всичко, през което съм минала, и всичките различни стилове, в които съм танцувала, са допринесли да съм това, което съм днес. Дори да е нещо по-съвременно – то винаги може да се ползва и в класиката. Много ми се играят по-съвременни неща. Това е малко болна тема за мен, тъй като в това отношение нашият репертоар е по-ощетен. Иска ми се наистина да участвам в стойностни, хубави, модерни представления. Знам, че в България е трудно да се постигне нещо наистина качествено, но сме правили много хубави неща и се надявам за в бъдеще да работя и със съвременни хореографи. Калоян Бояджиев например прави страхотни неща в Норвегия!
Действително балетните компании днес имат разнообразен репертоар, в който се стремят да запазят класическите заглавия, но също така да ги подлагат на съвременна интерпретация, а и да представят нови спектакли в съвременния танц. Има такива очаквания и към Софийския балет, но те не се сбъдват все още. Защо според Вас? Очевидно Вие бихте подкрепили подобна репертоарна политика.
Аз не мога да кажа защо това не се случва. Ръководството стои изцяло зад взимането на решенията. В тези времена сигурно е още по-трудно. Класическият репертоар на театъра ни сега е на много добро ниво. Но съвременното определено липсва. Не мога да кажа какви са пречките.
Още Ви помня в хореографията на Уилям Форсайт „По средата, леко издигнат“ в рамките на спектакъла „Великите американски хореографи“ с трупата на Софийския балет преди години.
Този проект много ни помогна като артисти. Страхотен екип дойде да работи с нас. Научихме много нови неща – друга техника, друг стил. Това беше една от най-хубавите работи, които съм изиграла в балета. Точно такова нещо си пожелавам да имаме.
Кои качества цените в един хореограф и какво прави съвместната работа с хореографа плодотворна за Вас?
Аз съм изключително стриктна и работлива, така че каквото и да изисква хореографът от мен, аз го изпълнявам. До голяма степен е въпрос на вкус, на вътрешно усещане. Ценя много, когато хореографът е подготвен, знае какво иска и дава свобода на артистите. Понякога до такава степен те вкарват в рамки! А по-голямо разбиране има, когато ни дадат свобода – понякога за артиста тя е много важна. Комплексно е.
Вие имате различни участия на международна сцена. Какви са предизвикателствата за една балерина от България да излезе на световната сцена?
В залата няма значение откъде си – влизаш и танцуваш. И когато кажат: „Ето, това момиче ми харесва!“, те вкарват в главната роля. Аз съм много деликатна и възпитана като човек и никога не съм демонстрирала самочувствие, въпреки че с годините го натрупах. Ние винаги се учим. Никога не съм доволна от постигнатото и знам, че винаги има какво да се научи. Ти си ученик цял живот. И дори заставайки с едно светило като Наталия Макарова в залата, ти се чувстваш много малък и готов да поемеш каквото можеш с пълни шепи. Всичко се вижда. Не е нужно да правиш нещо друго. Просто танцуваш – това е достатъчно.
Това ми напомня и когато с трупата на Софийския балет бяхме в Болшой театър, за да представим „Корсар“. Тогава аз само си казвах: „Не го мисли!“. Ние бяхме в Меката на балета и това те задължава. Русия е страна с огромни традиции и култура. Но трябва да си много стабилен психически. Виждала съм балерини, които в залата правят чудеса, но в момента, в който излязат на сцената не се получава. Имат вътрешен стрес и притеснение. Така че психиката е изключително важна – да се бориш, да се преодоляваш, да имаш правилната вътрешна настройка преди спектакъла, да можеш да се концентрираш. Балерини има много, но малко са тези, които носят тези качества.
А предизвикателство ли е това изобщо да бъдеш забелязан?
Предизвикателство е. При всяко мое пътуване аз тръгвам винаги с въпросите: „Дали ще се справя. Дали ще ме приемат? Каква ще е трупата?“. Влизаш в зала със сто човека, никого не познаваш. Това е една борба и преодоляване. Но когато бях в Норвегия, Калоян Бояджиев каза: „Не са приемали никого така, както приеха теб.“ Те истински ме заобичаха. Аз тогава застанах с техните прими, които са световноизвестни. Просто заставаш и работиш. Аз се учих и от тях. Но тогава направиха избора аз да танцувам и беше страхотно.
Действително, участието Ви като Никия в „Баядерка“ на сцената на Норвежката опера и балет в постановка на Наталия Макарова през 2019 година е изключително успешно. Даде ли Ви този опит различна перспектива към изпълнението на тази роля, която сте изпълнявали и у нас?
Разковничето за поканата в Норвегия беше Калоян Бояджиев и аз съм му много благодарна. Балетът е балет, но работата с Наталия Макарова беше много различна за мен. Тя искаше и още, и още, и повече корпус, и по-разкрепостено. В България не следваме в пълна степен руския стил, който е много изявен, и аз винаги повече съм туширала. Докато тя работеше с мен точно в обратната посока. Искаше още повече емоция. Работата с нея беше страхотна. Тя е невероятен професионалист, много хубави забележки прави и работи с нас дълго време.
А какво Ви беше впечатлението от Норвежката опера и балет – една институция, която притежава много ресурси и работи с голям размах?
Това е най-хубавото място, на което съм била. Те наистина имат огромни възможности и могат да си позволят най-доброто. Те канят най-добрите хореографи. Жалко е, че в България ние не можем да работим с тези хора. Но си мисля, че не е само въпрос до финанси. Може би нещата се свеждат и до комуникация, до виждане, до мислене. Много ми се иска да можем да работим да речем с Калоян Бояджиев. Той наистина се наложи в Норвежкия балет и прави страхотни неща. Но и сам казва: „Аз съм работил с най-добрите и това много ми е помогнало да се развия като хореограф.“ Много е обичан и ценен там.
Водещата тема на първия брой на „Списание за танц“ беше красотата в танца. В какво се състои тя според Вас и с какво балетното изкуство продължава да привлича и до днес артисти и зрители?
Аз съм много в кухнята на нещата и не знам дали този въпрос не трябва да бъде зададен на някой друг. Да, балетът е красота, но аз знам през какво съм минала и какво всъщност се крие зад нея. Може би звучи клиширано, но това е такъв труд и работа! Да, като краен резултат балетът е нещо красиво и ефирно, публиката трябва да вижда това. Тя не трябва да знае какво се крие в залата, където може да има и много сълзи, разочарования, нерви. Реално се преживява много тежко, защото това ни е животът. Ние сме по цял ден в залата и дори след като се прибера вкъщи, аз пак продължавам да мисля какво се е случило в нея.
Може би заложеният в балета стремеж към съвършенство е онова, което изключително въодушевява и респектира публиката, непрекъснатото преодоляване на границите…
Съвършенството никога не идва, според мен. След всеки спектакъл си мислиш кое можеше да е по-добре. Публиката не вижда тези неща, тя гледа на балета с други очи. Но този стремеж те крепи. Конкурентната среда е изключително важна – да работиш с можещи хора. Това е сладката конкуренция, която те дърпа напред и те кара да вървиш нагоре.
Да си прима в трупата на национален балет изглежда като да си постигнал най-високата точка в своята кариера. Каква е Вашата идея за успех и какво бихте искали да Ви предстои?
Действително това е най-високото стъпало. Аз си пожелавам да пътувам. Както преди се бях наситила на пътуване, този живот и срещата с различни хора много ми липсват сега. За мен смяната на атмосферата, различният начин на работа са много важни. Пожелавам си най-вече да съм здрава и да има спектакли.
12 февруари 2021 г.
Ангелина Георгиева е доктор по театрознание.