КОВИД-ефектът върху танцовата сцена в България

Дискусия с участието на Силвия Томова – художествен ръководител на балета към Държавна опера, Стара Загора, Боряна Сечанова – артистичен директор на балет „Арабеск“, Мира Тодорова – артистичен директор на ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс, НДК, Атанас Маев – директор на Дерида Денс Център, София, Искра Проданова – танцов артист и артистичен директор на фестивала за съвременен танц и пърформанс Moving Body, Варна, Вили Прагер – танцов артист и продуцент, съорганизатор на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, София. Модератор: Ангелина Георгиева.

Ангелина Георгиева: Благодаря, че се отзовахте на поканата за нашата онлайн дискусия. Вече повече от година живеем и работим в извънредна епидемична обстановка един много турбулентен период със затваряне и отново отваряне на сцени, с ограничени възможности за работа, период на несигурно настояще, в което се питаме и как той ще се отрази на дейността ни в близко време. Идеята на тази дискусия е да даде поглед върху щетите, които епидемичната обстановка нанесе на трупите, организациите, пространствата и артистите в областта на танца в България, както и да даде своеобразна оценка на мерките, взети на политическо ниво. Интересно е дали тази ситуация на криза не доведе и до креативни решения, които могат да се окажат устойчиви и полезни в бъдеще. Ще поговорим и за ефекта на пандемията върху международната дейност и сътрудничества. Нека да започнем с това – какви са последствията от извънредната епидемична обстановка за вашата дейност, какви стратегии за справяне въведохте и как оценявате резултата от мерките от страна на отговорните институции?  

Силвия Томова: Балетните артисти и въобще артистите в България не взимаме огромно трудово възнаграждение. Все пак в тази ситуация съм благодарна, че се оказахме със заплати. В момента нашите театри нямат право нито на разходи, нито на приходи, т.е. не можем да правим онова, което преди беше възможно. Всички допълнителни дейности в момента са сведени до нула; ние стоим на едно място. Стараем се да сме креативни, да залагаме неща за в бъдеще. 

Разбира се, че има щети. Най-големите бяха моралните и физическите щети, които понесохме по време на локдауна. За балетния артист дали няма да танцува дори три дни вече е с големи последици, а три месеца вече е ужасно много. Това означава, че трябва да върнеш цялата трупа в нужната физическа форма и то внимателно, за да няма травми. Разделихме се на групи, защото в залата можеха да влизат по десет човека. Дълго време се занимавахме само с тренинг, не можехме нищо да репетираме. Има проблеми, има щети, но се радвам, че и театърът, и Старозагорската община ни подпомогнаха. Започнахме много по-добре да експлоатираме помещенията, с които разполагаме. В това число и сцената, която е много голяма и широка и на нея могат да се събират повече хора. Всички свикнаха да танцуват с маски.  

Трябваше да вземаме правилни решения и да си наложим съвършено друг режим. Това беше единственият начин да мотивираме и да задържим артистите си, иначе те просто щяха да се разбягат, независимо от това, че в момента има малко работа, малко театри и трупи са отворени. Колегите в чужбина ни се възхищават, че отскоро вече ни се случва творчески процес. Това спаси нашите трупи от смърт. 

Деликатна е ситуацията. Ако имаше още едно дългосрочно затваряне, нямаше как да събера отново трупата. Трябва да провеждаме много внимателно бъдещата ни политика, както помежду си, така и с институциите и с Министерството на културата, за да може правилно да се развиват нашите дейности и творчество.  

Силвия Томова

Боряна Сечанова: Щетите са организационни, ако мога така да кажа. Много от заложените проекти не се състояха или се отложиха. От друга страна, у артистите има някакъв страх, но това, че са млади, може би им дава надеждата, че всички ще излязат по-бързо от тази ситуация. Спазваме същите условия, за които Силвия каза, – класове на групи, дезинфекция. Но работното време стана много дълго и натоварването стана неравномерно. Например, репетиторите имат много повече натоварване, отколкото артистите. Танцьорите тъкмо бяха постигнали някаква форма и след това отново ни затвориха.  

Основното затруднение при нас беше изоставащият график на спектаклите. Колкото и минимални, артистите ни все пак имат заплати, за разлика от артистите на свободна практика, което за нас е страхотен плюс.  

Ангелина Георгиева: Мира, ДНК беше може би най-сериозно засегнато от кризата, тъй като екипът му беше съкратен. Необходима ли беше тази мярка и застрашено ли е бъдещето на пространството? 

Мира Тодорова: Сложното при нас е, че сме част от огромна институция с много разнообразни дейности. НДК няма директно държавно или местно финансиране, а е търговско дружество, което трябва да се самоиздържа. Естествено, приоритет на дружеството е да се случват събития, които носят печалба.    

Всеизвестна истина е, че съвременният танц не може да се самоиздържа, а още по-малко да бъде печеливш. Получава се трагически конфликт, защото това са две абсолютно валидни страни, които много трудно биха могли да бъдат помирени. От едната страна сме тези, които твърдим, че това няма как да се случи, а от другата страна е една институция, която няма как да функционира, ако не печели. ДНК беше формулирано като пространство, което ще подпомага съвременния танц и пърформанс. Но това не е национален център с бюджетно финансиране. ДНК винаги е разчитало на добрата воля на ръководството, че част от печалбата на НДК ще бъде инвестирана в развитието на този тип изкуство. Въпросът опира до цялостната стратегия за дейността, управлението и приоритетите на тази институция.  

В такава кризисна ситуация първото звено, което автоматично отпадна, е това, което е силно казано най-малко печелившо. Екипите както на ДНК, така и на Театър Азарян бяха съкратени. Това беше обявено със заявката, че ръководството не иска да закрива дейността, но поради финансова нефункционалност на звеното се налагат тези съкращения. Това създаде огромни трудности и продължава да създава. От миналата година ние започнахме да работим с помощта на други департаменти на НДК.  

Най-голямата трудност за нас е, че пространството е много малко. В ситуация, в която близостта и интензивното телесно движение създават страх, вместо да способстват за връзката с публиката, те по-скоро отблъскват и плашат. Затова се наложи по време на зимните месеци по наше решение мое, на артистите и на ръководството да не програмираме събития, въпреки че бяха позволени. Декември, януари и февруари останахме затворени, защото публиката беше страшно намаляла и защото имаше реална заплаха за здравето, въпреки че се взимат всички мерки. Първата ни премиера беше през ноември 2020 г., след, което отворихме през март 2021 г., след което отново затворихме. Сега отново сме отворили и увеличаваме капацитета на 50%. 

Нямаме основание да кажем обективно, че бъдещето на ДНК е застрашено, но е допустимо. За мен големият проблем е, че трябваше да се откажем от цялата международна програма от миналата година и почти от цялата 2021 г. Не само заради пандемията, но защото на мен сама като организатор би ми било ужасно трудно да оперирам с международни и с български събития. Успяхме да оставим едно от най-големите събития – „Галана френския хореограф Жером Бел, което ще продуцираме и би трябвало да излезе с премиера в края на юни. За мен това е предостатъчен ангажимент към международната програма засега. Продължавам да мисля как да я възстановя следващия сезон. Трябваше да се откажем от един интересен и важен проект за развиване на млади публики, но поради затварянето на училищата той приключи без време. 

Боряна Сечанова

Атанас Маев: Ние се сблъскахме с много подобен проблем по отношение на пространството. Бяхме изправени пред невъзможността да поддържаме публика, която да вкарва приход, който да е по-голям от разхода за всяко представление. Не можехме да си избиваме разходите. Въпреки това се опитахме да не спираме работата си, защото си дадохме сметка, че това би довело до още по-големи щети.  

Като независимо пространство, което е стартирало единствено и само емоционално, предприемачески, с голяма амбиция да успеем да имаме място, където да представяме независими продукции и независимия дух на артиста, реално имахме много проблеми с тази независимост и с това да покриваме минималните нужди за наем, консумативи и т.н. Както каза Мира, по-добре да спрем, отколкото да работим на 30% капацитет. Затова трябваше да се опитаме да си пренасочим дейностите. Акцентирахме върху разнообразните ни проекти и репетиции. Използвахме времето, за да може да се продуцира и впоследствие да имаме съдържание.  

Проектната дейност беше с големи компромиси, международното сътрудничество нямаше как да се осъществява. Преминахме към онлайн срещи. До някаква степен срещнахме разбиране от страна на нашия наемодател да намали наема, но условието беше да го възстановим при първа възможност в рамките на годината, в която заработим това беше след първия локдаун. Впоследствие нямахме редукция, а направихме голяма собствена инвестиция, за да поддържаме пространството. 

Мога да кажа, че имаше и положителен ефект. С колегите от независимия сектор инициирахме много разговори, които доведоха до диалог с Министерството на културата. Нямаше нужда да се критикуваме и да очакваме да се случи нещо невъзможно (с мащаба, с който министерството работи), а по-скоро да станем партньори и министерството да има аргумент да получим средства и независимият сектор да бъде подпомогнат.  

Може би най-успешната крачка беше в самото начало. Целият независим сектор –визуални изкуства, музика, танц, театър – създадохме анкета, с помощта на която да анализираме какви са загубите след първия локдаун, и показахме реални данни, които бяха съобразени в бързия план за подпомагане. За съжаление това беше много краткосрочно и се видя, че при новите сесии и бюджет на министерството за тази година ние отново сме в една безизходна ситуация. Усещаме тази първоначална бърза помощ като замазване на очите. Сега бюджетът е изключително намален и е както преди пандемията. Ние нямаме подкрепа на субсидиран билет, както е при държавните и общинските институции, въпреки въздействието и социалната ангажираност, които проявяваме като частни сцени. Не се съревноваваме, не се конкурираме, за всеки има място. Много пъти е идвал въпросът дали си заслужава толкова на инат да се опитваме да поддържаме сцените и този бизнес. В крайна сметка можем да пренасочим потенциала на екипите си в тотално различна посока, но сме го приели като мисия. Очакваме, че ще има политически решения, които ще се базират на аргументацията, която сме се опитали да съставим през последната година и половина.  

Имаше предложение за създаване на регистър на независимите артисти, който се бави. Аз бях част от работната група за подготовка на структурното финансиране на независими организации, но всичко, което бяхме предложили на управителния съвет на Национален фонд „Култура“ (НФК), отиде в тотално различна посока. Критериите бяха подменени. Това води до демотивация на хората, които полагат безвъзмеден труд за подобряване на ситуацията. Диалогът се подобри, станахме по-сплотени, разбираме, че сме едно цяло, но в същото време на макрониво виждаме, че има много голяма стъпка назад.  

Много положителна крачка е програмата, която се създаде след първия локдаун, за партньорство между държавни, общински и независими оператори. Тя би трябвало да стартира с доста редуциран бюджет тази година, но все пак е крачка напред. 

Атанас Маев

Искра Проданова: Миналата година, малко преди Ковидкризата, нашата организация тръгна да търси повече независимост от публични институции и финансиране, но с пандемията всичко това приключи. Напълно споделям опита на Наско. Цялото общуване с общини и държавни институции на мен лично ми отне много време. Това е мисионерство, но в същото време аз съм майка на шестгодишно дете, което не ходеше на градина. Възникнаха хилядите въпроси как изобщо ще оцелеем в това положение, трябва ли да се пренасоча в друга сфера, въобще накъде отива всичко. 

Проведохме доста разговори с Община Варна и НФК. Разговорите бяха трудни, но накрая имаше пробиви. Тази година Община Варна отвори местния фонд „Култура“ с критерии от миналата година по препоръка на изявени фестивали и артисти от Варна и не само. За голямо учудване нашият фестивал за съвременен танц Moving Body, който тази година трябва да има шесто издание, не е финансиран. Не знам на какво се дължи това решение. Изобщо на локално и национално ниво има големи проблеми с културните политики.  

От друга страна, програмите, които се отвориха към НФК и към Министерството на културата, бяха огромна помощ точно когато тя беше най-нужна. В същото време се получи голям бум на отворени програми. Всички тръгнахме да кандидатстваме, защото това бе единственият вариант да оцелеем. Но започнаха въпросите относно това как ще се справим като качество на артистичните продукти. Има огромно пренасищане и тепърва предстои да разберем какво ще се случи. 

Вили Прагер: Аз ще се изкажа от две гледни точки като автор на представления и изпълнител и като съорганизатор на международния фестивал Антистатик. Като артист, ясно е, че през пролетта спряхме да играем за дватри месеца. После лятото, юлиавгуст, не е точно сезон да се ходи на театър. След това тъкмо тръгнаха нещата и отново се спряха. Това доведе до изгубване на форма на артиста, но и на публиката навикът да ходи вечер на представления. Появи се страх, който в началото го имаше и при мен, знаейки, че за изпълнителите има по-голям риск от заразяване, отколкото за публиката 

Съвременният танц и пърформанс работят много и на международно ниво. Спря ни се пътуване до Корея, а с Ива Свещарова успяхме да осъществим едно граничещо с лудостта пътуване до Любляна за един фестивал миналия юни. Аз успях да направя представление в Центъра по съвременен танц в Букурещ. Въпреки това, всичко беше доста ограничено. Появиха се много повече възможности за финансиране на независими артисти, но всичко това беше срещу труд. Програмата „Творчески инициативи уж беше като помощ, но трябваше нещо да се произведе. Някои колеги от всякакви области послъгаха и уж произведоха нещо между другото. Може би те бяха прави така да направят, но дисциплината, в която съм работил вечно, не ми позволява да направя просто нещо, за да отбия номера.  

Екипът на фестивала Антистатикпреминахме през някакъв ад. Миналата година фестивалът трябваше да бъде през май, но се премести за октомвриноември. Беше едно чудо по прехвърляне на програмата, на артисти, на самолетни билети, някои от които изгубихме. Проведохме Международна хореографска среща в смесен формат на живо и онлайн. Опитахме различни форми, но вярвайки, че животът е на живо и че съвременните изпълнителски изкуства са на живо, някак бутахме“ фестивалът да се случи. С помощта на партньори като ДНК, Театър Азарян и Derida Stage, които бяха гъвкави, успяхме да нагласим нещата.  

Успяхме да проведем, макар и в много странен вариант, Българската танцова платформа със стрийминг. Той беше само за професионалисти от чужбина, които гледаха български съвременен танц. Платформата вече има две издания, три представления са поканени на международни фестивали и това дава надежда на мен и на моите колеги Ива Свещарова и Стефан Щерев да продължаваме в тази посока.  

Усеща се някаква дупка между младите изпълнители и тези, които са над четиридесет. Мисля, че доста от младите, както и Искра каза, си задават въпроса дали трябва да си жертват живота в името на изкуството. Разбирам също, че тези жертви, които претърпява поколението на прехода, от което съм и аз, не си заслужават. Разбирам как хората емигрират в Европа за по-добри условия, за по-добър начин на живот и реализация. Тази година обаче на мен ми беше голяма мъка, че не мога да емигрирам никъде, дори и да искам. (Смее се.) Вирусът е навсякъде. 

Вили Прагер

Ангелина Георгиева: Получи ли се противопоставяне между държавни институции и независими артисти в сферата на танца? Наско, би ли разказал повече за програмата за сътрудничество с държавни и общински театри, за която спомена? 

Атанас Маев: Тази програма дойде в момент на консолидиране в трудна ситуация като локдауна, в която всички видяхме, че не става въпрос да се конкурираме помежду си в зависимост от статута си, а по-скоро как да съхраним публиката си, защото тя е тази, за която правим всичко. Разбрахме, че културата на България не е държавна, независима, частна или не, а е свързана с това да генерираме някаква значимост и да намерим индикаторите, които показват, че култура, образование и здравеопазване са трите стълба, които градят едно общество. Така естествено дойде отговорът, че трябва да си партнираме и да видим как и защо не сме го правили досега. В серия от разговори, в които анализирахме защо не сме го правили, стана ясно, че държавните институти трябва да направят много компромиси, за да могат да представят частна трупа; това ги изправя пред потенциални финансови загуби. Заедно с Министерството на културата и всички участници в работната група обмисляхме какво е нужно да се направи, така че потенциалните загуби на държавните институти да бъдат компенсирани през сесия за финансиране на подобен вид сътрудничество. 

Идеята е в процеса на работа между независими организации и държавни или общински институции те да се опознаят по-добре, държавни институти да вкарат по-разнообразно съдържание, което е по-експериментално, по-рисково. Общинските институти да могат да вкарат живот в своята инфраструктура, а частните и независимите артисти и организации да могат да използват вече създадената инфраструктура. Проектът в момента е на ниво обществено обсъждане, но той трябва да стартира с мизерен бюджет от 10 000 лева. Това пак е крачка и ако се покаже ефективност, подобен подход е замислен да се използва в бъдеще в Плана за възстановяване, вече с доста по-голям бюджет 

Боряна Сечанова: Такова сътрудничество никога не е било невъзможно. Концепцията на независимите артисти е била, че те са в противовес на държавната политика. Техните изявления винаги са били: Ето, ние сме независими, ние правим авангардно изкуство, а държавните институции са по-казионни, ако мога така да кажа. Аз не мисля, че тук проблемът е в държавните институции. Още повече визирайки балет Арабеск, който е трупа за съвременен танц в най-различните му форми. Казусът не е, чедържавните институции не искат, а по-скоро че независимите артисти не искат да си сътрудничат с държавата. Може би точно това е тяхната сила. Да си независим изисква много смелост и аз уважавам тази смелост. Оттам нататък, ако някой е желаел да работи с балет Арабеск“, ние никога не сме отказвали сътрудничество с независими хореографи. Ние винаги сме подпомагали такъв тип проекти. Не мисля, че това трябва да се решава на държавно ниво. Просто трябва да има различни категории артисти, които да имат възможност за различно финансиране (дали ще бъде проект, или специална програма, която дългосрочно да подпомага и държавните, и независимите артисти). На държавните институции се спряха всички възможности за кандидатстване, право да получават проектно финансиране имат само независими организации. Аз разбирам това и така е нормално. Но не знам дали партньорството между държавни институции и независими формации може да се реши на министерско ниво. Може да се реши от нас самите, от удоволствието да се познаваме, да работим един с друг и да се уважаваме.  

Атанас Маев: Аз не подходих към обобщаване на тази програма с цел конфронтация, а по-скоро споделих защо трите различни групи оператори решиха, че има необходимост от диалог. Ние не знаем още колко години ще сме активни на сцената, но ако не създадем правилата, които да бъдат наложени на макрониво от държавата, това дали се познаваме аз и ти няма значение. Утре теб, мен може да ни няма и трябва да се започне наново. Вие няма какво да се съревновавате с независимия оператор, защото ние всеки месец започваме от ниво минус две“ – първо да покрием наемите, после да платим заплатите, да осигурим консумативите… Вие за това въобще не мислите. Включвате лампата, влизате в залата и започвате. Ние не се съревноваваме с вас, нито ви упрекваме, но трябва да мислим за крайния потребител, защото всички, които сме тук, имаме една и съща цел, много различна от егото на всеки един от нас.  

 

Силвия Томова: Аз смятам така допреди да се случи пандемията всеки работеше според своите възможности. Знаете, че аз никога не съм затваряла своите сцени както за държавни, така и за частни организации и хореографи. Това е моята репертоарна и кадрова политика, която ще възпроизвеждам където и да се намирам по света, защото това са моите принципи и морал.  

Тук опираме до много интересни неща. Противопоставяне се получи. Беше неминуемо, всички си даваме сметка за това. Обаче трябва да има правила. Дали ще са по този начин, по който Наско Маев предлага, или пък ще са в посока на създаване на центрове за танц, до които неизбежно ще стигнем рано или късно. За да има отношение светът към нас, ние трябва да демонстрираме ниво. Качество, с което да привлечем внимание, особено сега, когато е почти невъзможно да покажеш нещо от своята работа освен чрез стрийминг. Ние всички правихме такива неща. Само че в този стрийминг участваха и други трупи. Аз се съревновавах с Мариински театър, с Болшой, с Ковънт гардън или с Кралския балет в Лондон и т.н. Е, не можем да ги достигнем никога, но стремежът е да сме на световно ниво и работата ни да изглежда добре. Както нашите трупи за съвременен танц трябва да се съревновават със съответното ниво навън. За да успеем да съхраним своето ниво, трябва да намерим начин да се обединим. Когато започнеш да показваш добри постановки, целият свят се обръща към теб и започва сам да ти дава предложения. Това се случва при мен в момента. Ние трябва да направим нещата така, че да предизвикаме интерес.  

Ангелина Георгиева: Отделни институции да се формират като центрове? 

Силвия Томова: Да. По този начин започва да се създава и интерес. Може би обединени под правила, защото иначе е много сложно, ние можем да правим общи събития, да си обменяме артисти, спектакли и т.н. Смятам, че е много важно, правейки правилата, да ги дадем в ръцете на правилните хора. Неправилните неща, дадени в ръцете на правилните хора, се случват, но правилните неща, дадени в ръцете на неправилните хора, никога не се осъществяват и са подложени на тотален упадък.  

Пред нас стои голяма задача, която пандемията предизвика. Тя ни спря от този ужасяващ творчески бяг, в който ние изкарвахме по не знам колко стотин премиери в държавата, като по-голямата част от тях за нищо не ставаха. Аз мога да кажа, че най-новата премиера на Спящата красавицав постановка на Андрей Босов при мен се получи страхотно, защото имах много време да я работя, както и оркестърът. Нашите изисквания трябва да бъдат високи, без значение в какъв раздел сме независим, държавен, полуобщински и т.н. Важно е да има правила, спрямо които да е възможно всички ние да работим.  

Разбира се, това е много сложен процес. Работим на различни нива, така че според мен трябва да търсим баланса и хармонията във всички наши дейности. Тогава ще минем през този труден момент, ще минем през всичко, но зависи от качеството, нивото и идеите, които акумулираме в пространството. Добре би било, ако има кой да ни чуе, но смятам, че ако ние работим заедно, тези казуси ще бъдат разрешени.  

Аз имам огромна подкрепа. Заварих дванадесет души в операта в Стара Загора, но сега имам петдесет. Това не стана по мое лично желание, а чрез мотивация, обяснение да мотивираш цялата държава, че това трябва да се случи. Има въпроси, които трябва да бъдат заложени, решени и правилно да се работи по тях. Ние трябва всячески да изтеглим нивото нагоре, защото България в момента има огромен шанс да стане център, който да акумулира интерес от страна на хореографи, трупи, събития, които могат да се случват тук. Това е моето мнение и мисля, че ще се получи във времето. Моля да ме извините, но трябва да се връщам на репетиция. (Излиза.) 

Вили Прагер: В пандемията установихме, че не използваме добре сцените и местата, с които разполагаме в България. С изключение на дватри фестивала извън София, другаде не се показват независими представления, а всъщност има доста възможности. Ясно ми е, че едно по-експериментално представление с премиера в ДНК може би е доста неподходящо за голямата сцена на Старозагорската опера. Обаче на някоя по-малка сцена в цялата институция би могло да се покаже. Това важи за всички театри в страната. Боряна Сечанова каза, че винаги са приемали различни хореографи в балет Арабеск, но тук не става въпрос за това. Той не притежава собствена сцена.  

Боряна Сечанова: Да, но е възможно да гостуват цели представления. Ще повторя думите на Силвия, аз самата винаги съм била много отворена към сътрудничество. Да, ние не притежаваме собствена сцена, но бихме могли да съдействаме. 

Искра Проданова

Искра Проданова: Точно затова са ни нужни механизми как една независима продукция влиза в държавна институция, каквато и да е тя. Говорейки от позицията на артист от Варна, смятам, че част от проблема е, че ние не можем да развием публиките си. Мисля, че би било много добре и за двете страни в афиша на театъра да могат да влязат нови продукции, по-съвременни и експериментални, като влизането на независима продукция в театъра утвърждава този тип дейност. Обменът на публики е много важен. 

Вили Прагер: Огромен проблем в България е, че вече тридесет години след прехода тук няма Национален център за танц. В Румъния има такъв вече цели 20 години, да не говоря за Загреб, Любляна и т.н. У нас няма институция, която не само да показва съвременен танц, но да има тренинг и образователни програми, библиотека… Това е истински абсурд, но е факт. Планираният център „Топлоцентралацели да „напъха на едно място целия независим сектор. Но това не е НДК, той е малък. Става въпрос конкретно за Център за танц, а не вътре да има музика, визуални изкуства, театър и т.н. Отново се мъчим да скалъпим нещо. Чудесно е да я има Топлоцентрала“, стискам палци да се случи, но няма ясен профил.  

Боряна Сечанова: Центърът за танц е моя мечта от много години. Знаете, че „Арабеск беше самостоятелна трупа, преди да ни обединят с Музикалния театър. Последните пет-шест години преди да ни закрият като самостоятелна трупа, бяхме на ръба да направим такъв център, търсехме възможности точно за това. Може би тук трябва да се говори с държавните институции и с министерството, защото е много важно да има център за съвременен танц. Ето, на такова място би могло да се изявят всички колаборации между различни артисти в рамките на един проект.  

Искря Проданова: Важно е с каква финансова подкрепа и с какви механизми ще работи този център.  

Ангелина Георгиева: Той със сигурност би развивал и международна дейност. Но международното сътрудничество и мобилност се сочат като сфера, която ще подлежи на дългосрочни трансформации както заради пандемията, така и заради климатичните промени. Вие работите с чуждестранни артисти или сте част от международни мрежи. Обсъждате ли с вашите колеги от чужбина нови сценарии за съвместно сътрудничество, какви са нагласите?  

Вили Прагер: Може би ще се намали голямото пътуване на куратори, програматори и теоретици, чиято работа може да се осъществява онлайн. Надявам се, че представленията ще продължат да пътуват, защото иначе говорим за друг жанр специално произведени неща за камера. Това по никакъв начин не може да подмени живото изкуство. Занимаваме се с изкуство, което не е най-лесно гледаемо от масовата публика. Стриймингите не са полезни нито за артиста, нито за публиката.  

Мисля, че все повече ще се работи на регионално ниво. Както излизаме от София до Варна и Бургас, така да ходим по-често до Букурещ, Белград, Скопие, Солун и т.н. Места, до които може да се стигне с автобус, кола или влак. Ще се работи навярно повече и с готови формати, които се прилагат в различен контекст и се произвеждат в бърз срок с местни артисти. Като „Гала“ на Жером Бел или „Трибют на Мърс Кънингам“формат, разработен от една немска хореографка, който „Антистатик“ ще проведе с български артисти.  

Мира Тодорова: Това е стара концепция, която не е продиктувана от новите обстоятелства. Със сигурност ще има промени. Аз вече усещам съпротиви на артисти да пътуват само за да покажат еднократно един спектакъл на едно място. Това категорично ще приключи според мен, което за нас е добра и лоша новина. Повече лоша, доколкото засяга наши много конкретни интереси, но естествено, добра по принцип. Ние не можем да си позволим да покажем един спектакъл на повече от едно място. Да пътува из страната е въпрос на мрежа от сътрудничество между различни сцени в малки и големи градове. Такава схема би била функционална, за да можем да каним артисти.  

Повечето артисти са склонни да пътуват, ако са ангажирани в по-дългосрочни проекти. Тук да дойдат малко на брой хора, които да работят в рамките на две седмици, с резиденции, да се случи качествен обмен с местната среда, което ще бъде в голяма степен важно за нас и за тях. Вижда се краят на луксозните пътешествия за една вечер.  

Мира Тодорова

Искра Проданова: Миналата година на фестивала Moving Body бяхме поканили Диего Агуло за уъркшоп, но пандемията избухна и той направи онлайн лекция. Но също така ме обучи как да проведа неговия уъркшоп, докато той е с нас по скайп. Да, странно е, но се получи някакъв вариант.  

Относно нашия фестивал, макар че не знаехме дали ноември месец ще се осъществи, инициирахме отворени покани за различни предложения с хореографски аспекти. Изследвахме различните формати, които невъзможността за пътуване по време на пандемия би могла да предизвика, с уговорката, че това не ни харесва съвсем. Такива формати бяха например варианти за стрийминг, перформативни серии, текстове, sound paper с хореографски аспекти… Ще видим какво ще се получи тази година как се справяме и в какви посоки мислим като хореографи. 

Атанас Маев: От тази година 20-те изгряващи хореографи, избрани от мрежата Aerowaves, се записват с VR технология, за да се гледат през VR очила. Това е една от посоките, в които се работи. Ние също започнахме да се обзавеждаме с VR очила. За съжаление те са много скъпи. Все пак имаме напредък, започнахме да работим с една компания, която снима с VR камера.  

От гледна точка на европейските проекти, в които участваме, всичко се видоизмени. Фестивалът ни “Clash” по проект, в който сме партньори заедно с още пет организации в Европа, мина изцяло онлайн, но неговата енергия не можеше да се усети. Друг проект, по който работим и трябваше да се пътува, е “UP2DANCE”, свързан с изследване на три вида професии в съвременния танц: хореограф, репетитор и танцьор. Видя се, че в повечето държави не само в Българияв класификатора на професиите не се акцентира точно върху спецификата на труда в тази сфера. Оттам насетне не се взима предвид колко кратко те могат да бъдат активни, специално танцьорите.  

Новите проекти, които вече обсъждаме с нашите партньори, са свързани с възможността за план Б. При утежняване на ситуацията да продължим да бъдем активни, но без големи компромиси, както беше до момента. Радвам се, че станахме единствената българска сцена член на Европейската мрежа на танцовите театри (EDN), защото там се обменя опит. Казусите, които едно сценично пространство среща, са различни от тези на една компания или фестивал. Опитът, който там се предава, е свързан с поддържане на сцените и обмяна на ценна информация. Вече една година имаме подкрепата им и можем да комуникираме с тях по специфични теми и ни помагат да се държим на повърхността.  

Ангелина Георгиева: Предстои ни ново правителство, с нов министър на културата. Какво би било вашето послание до него/ нея 

Боряна Сечанова: Да има поглед за това, което се случва в България, а и не само. Културата ни да бъде като визитна картичка на страната.  

Атанас Маев: Моята препоръка е да можем да се чуваме. Няма министър, който да е специалист във всичко, няма администрация, която да е перфектна, но когато имаме възможност да се изслушваме, да споделяме проблемите и предложенията за техните решения, тогава процесът е много по-лесен. За мен ключовата дума е диалог отворени уши и обсъждане. 

Искра Проданова: Много работа ни чака и е важен диалогът и разбирането за това, че изкуството, културата са ценни, защото ние пишем историята си по този начин. Припознаването на изкуството в различните му форми е важно.  

Вили Прагер: Аз бих казал на новия министър на културата, че България може да бъде представена в Европа и света не само чрез своето традиционно изкуство, но и чрез своето съвременно изкуство, като съвременният танц е част от него. Изкуството наистина може да бъде една визитна картичка. Изключително важно е при новия министър да се въведе статут на независимия артист.  

България наистина има шанса да стане един притегателен център за изкуства, както каза Силвия Томова. Не знам дали за цяла Европа, но поне на Балканите. България може да не е чак толкова на опашката на Европа. 

19.04.2021  

Материала обработи Валентина Вирянска 

Theme developed by TouchSize - Premium WordPress Themes and Websites